— … Но ти само си въобразяват тези неща — обясняваше Дейвид. — Фантазираш си. Те са пълна, пълна глупост, скъпо мое момиче.
— Не зная. Не съм сигурна. — Гласът на Норма звучеше странно глухо.
Мисис Оливър не я чуваше така добре, както Дейвид, защото момичето бе с гръб към нея, но безизразният й глас я стресна. Помисли си, че тук нещо не е наред. Съвсем не е наред. Спомни си как се бе изразил Поаро: „Тя мисли, че може би е извършила убийство“. Какво ставаше с това момиче? Халюцинации ли има? Наистина ли мозъкът й бе засегнат и, осъзнавайки го, момичето е преживяло тежък шок?
— Ако питаш мен, Мери вдигна излишен шум. Тя си е една глупава жена, въобразява си, че е болна и всякакви подобни неща.
— Тя беше болна.
— Добре де, била е болна. Всяка разумна жена би накарала лекаря да й даде някакъв антибиотик, а не да вдига врява.
— Тя си мисли, че аз съм причината. Баща ми мисли същото.
— Норма, въобразяваш си.
— Току-що ми го каза, Дейвид. Повтаряш го, за да ме развеселиш. Ами ако предположим, че аз съм й дала онова нещо?
— Какво искаш да кажеш — ако предположим? Ти трябва да знаеш дали си го направила или не. Не можеш да бъдеш такъв идиот, Норма.
— Не зная.
— Постоянно го повтаряш. Непрекъснато се въртиш около това твое „не зная, не зная.“
— Не разбираш. Изобщо не разбираш какво означава да мразиш. Мразя я от първия миг, в който я видях.
— Зная Казвала си ми го вече.
— Ето, това е странното. Казвала съм ти го, но не си спомням, че съм го направила. Не разбираш ли? От време на време казвам на хората разни неща. Споменавам им какво искам да правя, или какво съм направила, или какво възнамерявам да направя, но не го помня. Като че ли съм си мислила и понякога го изговарям на глас. Споделяла съм го с теб, нали?
— Ами… искам да кажа… виж сега, нека не го обсъждаме повече.
— Но съм го споделяла с теб, нали?
— Добре, добре. Човек казва такива неща: „Мразя я и бих искала да я убия. Ще я отровя!“ Но това са детски работи, разбираш какво имам предвид, нали? Като че ли не си пораснала още. Много естествена реакция. Децата често повтарят: „Мразя го този. Ще му откъсна главата!“ Говорят си така в училище за някой учител, когото не обичат.
— Мислиш ли, че е така? Но… звучи сякаш съм още дете.
— Е, в някои отношения си е така. Ако се стегнеш, ще разбереш колко глупаво е всичко. Какво значение има дали я мразиш? Ти напусна къщата и не живееш с нея.
— Защо да не живея в собствената си къща със собствения си баща? — възкликна Норма. — Не е честно. Не е честно. Първо той замина и изостави майка ми, а сега, точно когато се върна при мен, взе че се ожени за Мери. Разбира се, че я мразя. И тя ме мрази. По едно време ми мина мисълта да я убия и как да го направя. Беше ми приятно да си го представям. Но после… когато тя наистина се разболя…
— Нали не смяташ, че си вещица или нещо подобно? — попита неловко Дейвид. — Не правиш фигурки от восък и не ги пробождаш с игли, нали?
— О, не. Би било глупаво. Онова, което направих, е истинско. Съвсем истинско.
— Виж какво, Норма, обясни ми какво имаш предвид под истинско?
— Шишето беше там, в чекмеджето ми. Да, отворих си чекмеджето и го видях.
— Какво шише?
— „Драконов унищожител. Препарат против плевели“. Така пишеше на етикета. Някакъв разтвор в тъмно зелено шише, с който се пръскат плевелите. На него имаше и предупреждение „Внимание!“, „Отровно!“.
— Ти ли го купи? Или просто го намери?
— Не зная откъде съм го взела, но беше там в чекмеджето ми, полупразно.
— И после ти… ти… си спомняш…
— Да — каза Норма. — Да… — Гласът й бе вял и почти унесен. — Да… струва ми се, че тогава осъзнах какво е станало. И ти си го мислиш, нали Дейвид?
— Не зная какво да те правя, Норма. Наистина не зная. Имам чувството, че си измисляш, че си внушаваш.
— Но тя отиде в болница за изследвания. Лекарите бяха озадачени. Казаха, че не откриват нищо нередно и тя се прибра вкъщи… после отново се разболя и аз се уплаших. Баща ми започна да ме гледа странно. Пристигна лекарят и те двамата се затвориха в кабинета на баща ми. Излязох навън, промъкнах се до прозореца и се опитах да ги подслушам. Исках да чуя какво си говорят. Планираха… да ме отпратят в едно място, където да съм под наблюдение. Място, където ще бъда подложена на „курс на лечение“ или нещо подобно. Виждаш ли, те си мислят, че съм луда. Уплаших се… защото… защото не зная какво точно съм направила или какво не съм направила.