— Те продължиха ли да живеят заедно? Как се казва жената или и това е тайна?
— Не помня фамилията й — поклати Норма глава. — Не, струва ми се, че не живяха дълго заедно, но виждате ли, аз не зная много. Заминаха за Южна Африка, но май са се скарали и скоро са се раздели, защото тогава мама каза, че се надява татко да се върне. Но той не го направи. Дори не ни писа. Даже и на мен. Но ми изпращаше разни неща за Коледа. Винаги получавах подаръци от него.
— Беше ли привързан към вас?
— Не зная. Как бих могла да кажа? Никой никога не говореше за него. Само чичо Саймън, брат му. Имаше кантора в Сити и беше много недоволен, че татко заряза всичко. Казваше, че винаги си е бил такъв, никога не се задържал за дълго на нещо, но не бил лошо момче. Просто го смяташе за слабохарактерен. Не се срещах често с чичо Саймън. Предимно с приятелите на мама. Повечето от тях бяха ужасно скучни. Целият ми живот бе ужасно скучен… О, в началото ми изглеждаше толкова хубаво, че татко се връща вкъщи. Опитах да си го припомня. Знаете — нещата, които ми е говорил, игрите, които сме играли заедно. Той много ме разсмиваше. Опитах се да намеря негови стари снимки. Оказа се обаче, че всичките са изхвърлени. Мисля, че го е направила мама.
— Значи е била отмъстителна.
— Смятам, че отмъщението й бе насочено към Луиз.
— Луиз?
Той усети, че момичето леко се скова.
— Не си спомням… казах ви… не помня никакви имена.
— Няма значение. Разказвахте ми за жената, с която е избягал баща ви. Нали така?
— Да. Мама казваше, че тя много пиела, взимала наркотици и щяла да свърши зле.
— Но не знаете дали е станало така?
— Нищо не зная… — Вълнението й нарастваше. — Бих искала да не ми задавате въпроси! Нищо не зная за нея! Оттогава не съм чувала за нея. Бях я забравила. Вие ми я припомнихте. Повтарям ви, че нищо не зная.
— Добре, добре — успокои я доктор Стилингфлийт. — Не се ядосвайте толкова. Не бива да се тревожите за минали истории. Нека помислим за бъдещето. Какво възнамерявате да правите?
— Не зная — въздъхна дълбоко Норма. — Няма къде да отида. Не мога… по-добре ще е… сигурна съм, че ще е по-добре… да сложа край на всичко… само дето…
— Само дето не можете да опитате втори път, нали? Би било много глупаво, ако го направите, уверявам ви, моето момиче. Значи няма къде да отидете, няма на кого да се доверите. А имате ли някакви пари?
— Да, имам сметка в банката. Всеки три месеца баща ми превежда по нея пари, но не съм сигурна… Мисля, че може би ме търсят вече. Не искам да ме намерят.
— Не е нужно да ви намерят. Ще се погрижа за това. Ще ви заведа на едно място наречено Кенуей Корт. Не е толкова хубаво, колкото звучи. Нещо като санаториум за възстановяване на здравето, където хората ходят да си починат. Няма лекари, нито кушетки. И няма да бъдете затворена там. Обещавам ви. Можете да си тръгнете, когато пожелаете. Можете да закусвате в леглото и, ако ви харесва, да се излежавате по цял ден. Там ще си починете добре. Някой ден аз ще дойда, за да си поговорим и да решим заедно някои от проблемите ви. Това устройва ли ви? Искате ли?
Норма го погледна. Седеше с безизразно лице, втренчила се в него. Най-сетне бавно кимна с глава.
Късно вечерта на същия ден, доктор Стилингфлийт се обади по телефона.
— Добре изпълнена операция за отвличане — каза той. — Тя е в Кенуей Корт. Дойде като агънце. За сега не мога да ви кажа много. Момичето е натъпкано с наркотици. Бих казал, че е взимала всякакви такива неща, дори и ЛСД… От известно време е била непрекъснато дрогирана. Твърди, че не е, но не бих се доверил на онова, което казва. — Той послуша за момент и продължи. — Не питайте мен! Човек трябва да подходи много внимателно. — Много лесно губи самообладание… Да, уплашена е от нещо. Или се прави, че е уплашена от нещо… Все още не зная, не мога да кажа. Имайте предвид, че хората, които взимат наркотици, са опасни. Не можете да вярвате на думите им. Не бива да прибързваме и не искам да я стряскам… От дете има комплекс към баща си. Бих казал, че не е била много привързана към майка си, която изглежда е била много неприветлива жена. От типа лицемерни мъченици. Според мен бащата е бил весел човек и не е могъл да понесе семейния живот с такава жена… Познавате ли някоя Луиз? Изглежда, че това име я плаши. Бих казал, че е намразила първо нея. Отнела е бащата, когато детето е било на пет години. На тази възраст децата не разбират много неща, но много бързо започват да чувстват неприязън към човека, когото смятат за виновен. Очевидно не е виждала баща си до преди няколко месеца.