— Каза, че сте му писали.
— Не си спомням дори и да съм го направил. Може би е Мери. Е, добре, няма значение, покани го. Предполагам, че е по-добре да разбера за какво става дума.
След минута Клодия Рийс-Холанд въведе един дребен мъж с яйцевидна глава, големи мустаци, остри лачени обувки и вежлив вид, който много добре съответстваше на описанието на жена му.
— Мосю Еркюл Поаро — представи го Клодия Рийс-Холанд.
Тя излезе, а Еркюл Поаро пристъпи към бюрото. Рестарик стана.
— Мосю Рестарик? Аз съм Еркюл Поаро. На вашите услуги.
— О, да. Съпругата ми спомена, че сте ни посетили или по-скоро чичо ми. Какво мога да направя за вас?
— Идвам при вас, както пожелахте в писмото си.
— Какво писмо? Не съм ви писал, мосю Поаро.
Поаро се втренчи в него. После извади от джоба си едно писмо, разтвори го, погледна го и с лек поклон му го подаде.
— Вижте сам, мосю.
Рестарик се загледа в писмото. Беше написано на фирмената бланка. На края на писмото, изписан с мастило, стоеше неговия подпис.
Скъпи мосю Поаро,
Ще ви бъда много благодарен ако ме посетите на посочения адрес при първа възможност. От съпругата си и от редица запитвания, които направих в Лондон, разбрах, че на вас човек може да се довери и, ако се съгласите, да ви повери мисия, която изисква изключителна дискретност.
— Кога го получихте? — попита рязко Рестарик.
— Тази сутрин. В момента нямам ангажимент и реших да ви посетя.
— Много е странно, мосю Поаро. Аз не съм писал това писмо.
— Не сте го писали вие?
— Не. Подписът ми е съвсем различен. Уверете се сам. — Той разрови с ръка книжата по бюрото, за да му покаже подписа си и несъзнателно му подаде чековата книжка, на която току-що се бе подписал. — Виждате ли? Подписът на писмото ни най-малко не прилича на моя.
— Наистина е много странно — каза Поаро. — Много странно. Кой би могъл да го напише?
— И аз се питам.
— Не би ли могла… моля да ме извините… да е съпругата ви?
— Не, не. Мери не би могла да направи подобно нещо. А и защо ще го пише от мое име? О, не, ако го е направила, би ми казала, за да ме предупреди за посещението ви.
— Значи нямате представа кой би могъл да изпрати писмото?
— Не, наистина.
— А не знаете ли, мистър Рестарик, какъв е въпросът, споменат в писмото, за който искате да ме ангажирате?
— Откъде бих могъл да зная?
— Простете — продължи Поаро, — но не прочетохте писмото до край. Не забелязахте, че в края на страницата след подписа има малка забележка, „моля обърни“.
Рестарик обърна листа. В горната му част машинописният текст продължаваше.
Въпросът, по който желая да се консултирам с вас се отнася до дъщеря ми Норма.
Изражението на Рестарик се промени и лицето му потъмня.
— Ето какво било! Но кой би могъл да знае… кой иска да се намеси в тази работа? Кой знае за проблема ни?
— Да не би да се опитват да ви накарат да се посъветвате с мен? Някой добронамерен приятел? Наистина ли нямате представа кой би могъл да бъде авторът?
— Нямам никаква представа.
— И нямате неприятности с дъщеря си, с дъщеря ви Норма?
— Имам дъщеря, която се казва Норма — изрече бавно Рестарик. — Единствената ми дъщеря — и гласът му леко се промени.
— И тя има някакви проблеми или трудности?
— Струва ми се, че не — отвърна Рестарик, но с леко колебание в гласа.
— Мисля, че не е така, мистър Рестарик — наведе се напред Поаро. — Убеден съм, че има някакви неприятности, отнасящи се до дъщеря ви.
— Защо мислите така? Някой споменавал ли ви е нещо?
— Изцяло се ръководя от интонацията ви, мосю. В днешно време — добави Поаро, — много хора имат грижи с дъщерите си. Чудесни млади момичета, но се забъркват в различни каши. Възможно е същото да е станало и при вас.
Рестарик помълча малко, като барабанеше с пръсти по бюрото.
— Да, безпокоя се за Норма — каза най-сетне той. — Тя е трудно момиче. Невротична и склонна към истерии. Аз… за съжаление не я познавам много добре.
— Несъмнено неприятностите са свързани с някой младеж.
— В известен смисъл да, но не това ме тревожи най-много. Мисля… — и той погледна изпитателно към Поаро. — Да разбирам ли, че вие сте дискретен човек?