— Ако не бях, би се отразило зле на професията ми.
— Виждате ли, трябва да се открие дъщеря ми.
— А?
— Както обикновено, миналия уикенд си дойде у дома. В къщата ни в провинцията. Тръгна си в неделя вечерта за онзи неин апартамент, в който живее с други две момичета, но разбрах, че не се е прибрала там. Трябва да е отишла някъде другаде.
— Всъщност тя е изчезнала, така ли?
— Звучи прекалено мелодраматично, но е вярно. Предполагам, че има съвсем естествено обяснение, но… ами, струва ми се, че всеки баща би се разтревожил. Виждате ли, не се е обаждала по телефона, нито пък е обяснила нещо на момичетата, с които дели апартамента.
— И те ли са обезпокоени?
— Не, не бих казал. Мисля… е, струва ми се, че приемат нещата по-леко. В днешно време момичетата са много независими. Повече отколкото преди петнайсет години, когато напуснах Англия.
— А младежът, когото не одобрявате? Възможно ли е да е избягала с него?
— Искрено се надявам, че не е. Но е възможно… но аз не… съпругата ми не мисли така. Видели сте го, струва ми се, в деня, в който сте посетили чичо ми…
— А да, мисля че познавам младежа, за когото говорите. Красив млад човек, но, ако мога така да се изразя, не е мъж, който би получил одобрението на един баща. Забелязах, че и съпругата ви не го харесва.
— Тя е убедена, че онзи ден се е вмъкнал в дома ни, като е разчитал, че никой няма да го види.
— Вероятно знае, че не е желан там?
— Добре го знае — отвърна мрачно Рестарик.
— Не смятате ли тогава, че е най-вероятно дъщери ви да е с него?
— Не зная какво да мисля. В началото ми се струваше, че не е така.
— Ходихте ли в полицията?
— Не.
— В случаите, когато някой изчезне, обикновено е по-добре да се обърнем към полицията. Те също са дискретни и разполагат с много средства, които хора като мен нямат.
— Не искам да ходя в полицията. Това е дъщеря ми, човече, разбирате ли? Моята дъщеря. Ако реши да… да замине за кратко време и да не ни съобщи, е, нейна си работа. Няма причина да смятам, че е в опасност или нещо такова. Аз… просто за свое собствено спокойствие бих искал да зная къде е.
— Възможно ли е, мистър Рестарик… надявам се, че не съм прекалено нахален, но има още нещо свързано с дъщеря ви, което ви тревожи?
— Защо мислите, че има и друго?
— Защото простият факт, че едно момиче е изчезнало за няколко дни, без да се обади на родителите си или на съквартирантките си къде отива, не е особено необикновен в днешно време. Струва ми се, че вашата тревога е предизвикана и от нещо друго.
— Е, може би сте прав. То е… — той погледна изпитателно Поаро. — С непознати е твърде трудно да се споделят подобни въпроси.
— Не съвсем — каза Поаро. — За такива неща е много по-лесно да се говори с непознати, отколкото на приятели или близки. Сигурно ще се съгласите с мен?
— Може би, може би. Разбирам какво имате предвид. Е, ще призная, че съм разстроен от дъщеря си. Виждате ли, тя… тя не прилича на другите момичета, а в последно време нещо определено ме безпокои… безпокои ни.
— Дъщеря ви, вероятно, е в онази трудна възраст от съзряването на младежите, когато те несъзнателно са в състояние да извършат действия, за които едва ли биха могли да носят отговорност — отбеляза Поаро. — Не приемайте като обида предположението, което се осмелих да изкажа. Дъщеря ви изглежда не приема мащехата си?
— За съжаление е истина. А няма причина да е така, мосю Поаро. С първата ми съпруга се разделихме отдавна, преди много години — той замълча, после продължи: — Ще бъда откровен с вас. В крайна сметка нима нищо за криене. С първата ми жена се разделихме. Да не влизаме в подробности. Срещнах друга, по която силно се увлякох. Напуснах Англия и заедно заминахме за Южна Африка. Съпругата ми не приемаше развода и аз не го поисках. Погрижих се тя и детето ми да бъдат добре обезпечени финансово. Дъщеря ми тогава беше една на пет години… — отново замълча, после каза: — Обръщайки се назад, си давам сметка, че тогава съм бил неудовлетворен от живота. Копнеех да пътувам. Не ми харесваше, че съм прикован към канцеларското бюро. Когато се включих във фамилния бизнес, брат ми често ме укоряваше, че не проявявам достатъчен интерес. Казваше, че не влагам достатъчно усилия. Но аз не исках да живея така. Не можех да си намеря място. Жадувах за живот изпълнен с приключения. Исках да видя света и дивата природа… — млъкна за момент, после продължи: — Впрочем, едва ли искате да слушате подробно историята на моя живот. Двамата с Луиз заминахме за Южна Африка. Не се получи, признавам го веднага. Бях влюбен в нея, но се карахме непрекъснато. Тя мразеше живота в Южна Африка. Искаше да се върне в Лондон или Париж, или на някое друго цивилизовано място. След около година се разделихме — въздъхна той. — Може би тогава трябваше да се върна. Да се върна към живота, който толкова много мразех. Но не го направих. Не зная дали жена ми би ме приела. Вероятно щеше да реши, че е неин дълг да го стори. Беше изключителна жена, по отношение на чувството си за дълг.