Поаро забеляза леката горчивина, която струеше от последното изречение.
— Но ми се струва, че трябваше да се замисля повече за Норма. Детето бе добре при майка си, финансово осигурена. Пишех й от време на време и й пращах подаръци, но нито веднъж не ми хрумна да се върна и Англия, за да я видя. Вината не беше изцяло моя. Бях привикнал на съвършено различен начин на живот. И си мислех, че не би се отразило добре на детето, ако баща й пристига и си заминава. Вероятно това би нарушило нейния душевен мир. Е, да приемем, че съм го правил за добро.
Рестарик говореше бързо. Изглежда чувстваше облекчение като разказва историята си на симпатичния слушател. И преди Поаро бе забелязвал подобна реакция и умееше да я провокира.
— Никога ли не пожелахте да се върнете заради вас самия?
Рестарик поклати решително глава.
— Не. Виждате ли, този живот ми харесваше. Бях създаден за него. От Южна Африка заминах за Източни Африка. Имах финансови успехи. Всичко, до което се докоснех, преуспяваше. Всички проекти, по които работех заедно с други хора или сам, вървяха добре. Изчезвах за дълго по дивите места. Винаги съм искал да води такъв живот. Изглежда съм създаден за живот на открито. Може би заради това, когато се ожених за първата си съпруга, се почувствах като попаднал в капан, като прикован. Не, свободата ми харесваше и нямах желание да се върна към обикновения начин на живот, който бях водил тук.
— Но все пак се върнахте?
— Да — въздъхна Рестарик. — Върнах се. Е, човек остарява. Освен това двамата с един съдружник направихме добър удар. Получихме концесия, което бе много важно. Но беше необходимо да се преговаря в Лондон. Можех да разчитам на брат си, но той почина. Аз все още бях партньор във фирмата. Ако пожелаех можех да се върна и да поема нещата в свои ръце. Тогава за първи път си помислих да го направя. Искам да кажа да се върна към деловия живот.
— Вероятно втората ви съпруга… втората ви съпруга…
— Да, и тя ми повлия. С Мери се оженихме месец-два преди брат ми да почине. Тя е родена в Южна Африка, но много пъти е посещавала Англия и животът тук й харесваше. Особено я привличаше възможността да има английска градина. Колкото до мен… Е, може би за първи път си дадох сметка, че животът в Англия би ми харесал. Помислих и за Норма. Майка й бе починала преди две години. Поговорихме с Мери по този въпрос и тя изрази желание да ми помогне да създам дом за дъщеря си. Перспективите изглеждаха добри и така… — усмихна се той — … и така аз се върнах вкъщи.
Поаро погледна портрета, който висеше зад главата на Рестарик. Тук бе осветен по-добре, отколкото когато го видя в къщата в провинцията. Отразяваше много точно мъжа, който седеше зад бюрото с характерните му черти — упоритата брадичка, насмешливо повдигнатите вежди, маниера, по който държеше главата си. Но портретът имаше нещо, което липсваше на мъжа, седящ на стола. Младостта!
На Поаро му дойде на ум друга мисъл. Защо Андрю Рестарик е преместил портрета от провинцията в лондонската си кантора? Двата портрета, неговият и на съпругата му, бяха комплект, правени по едно и също време и от един и същ моден художник-портретист. Би било по-естествено, помисли си Поаро, да бъдат заедно, както е било замислено. Но Рестарик бе преместил собствения си портрет в кабинета си. Дали бе проява на суета от негова страна? Желание да се покаже като човек от деловия свят, като важна личност в Сити? И все пак той бе прекарал години сред дивата природа и твърдеше, че я предпочита. Или може би го е направил, за да му напомня, че вече е делови човек от Сити. Имаше ли нужда от подобно самоутвърждаване? „Или — помисли си Поаро, — е от чиста суета! Дори аз самият — продължи мисълта си Поаро в необичаен изблик на скромност, — дори аз самият понякога проявявам суетност.“