— Значи сте загубили някакви документи — припомни Поаро целта на посещението му.
— Да. Знаете ли, притежавам много документи и напоследък ги прерових всичките. Бях ги прибрал на сигурно място. Всъщност в една банка, но ги взех оттам и започнах да ги сортирам. Помислих си защо да не напиша мемоарите си. Всички го правят. И Монтгомъри, и Алънбрук, и Окинлек. Всички си ги издадоха. В повечето случаи обясняват какво мислят за другите генерали. Дори стария Морган, толкова уважаван лекар, се разприказва за важния си пациент. Интересно е кой ли ще е следващият. Така или иначе реших, че ще ми бъде много интересно да разкажа някои факти за хора, които познавам. Защо и аз да не опитам, както всички останали? Бях вътре в събитията.
— Сигурен съм, че мнозина ще се заинтересуват — отбеляза Поаро.
— Ха-ха! Да! Виждам някои познати лица по новините. Всички ги гледат с благоговение. Не знаят, че са били пълни глупаци, но аз зная. Боже мой, какви грешки правеха някои от тези висши офицери. Ще се изненадате. И ето, аз си разрових документите и взех едно момиче да ми помогне да ги подредя. Едно приятно младо момиче и доста умно. Не знае много добре английски, но все пак ми е много полезна. Изхвърлих доста неща, но всичко беше така объркано. Цялата работа е в това, че документите, които ми трябваха, не бяха там.
— Не бяха там?
— Не. В началото решихме, че сме сбъркали, но ги прегледахме отново и мога да ви уверя, Поаро, че според мен много материали са били откраднати. Някои от тях не бяха важни. Всъщност онези, които търсех, не са кой знае колко съществени… Искам да кажа, че едва ли някой ги е считал за такива, иначе, предполагам, че имаше да ми дадат разрешат да ги запазя. Както и да е тези писма не бяха там.
— Не бих искал да съм недискретен, но можете ли да ми кажете за какво се отнасяха тези писма?
— Не мисля, че мога, старче. Единственото, което мога да кажа, е, че се отнасят за човек, който напоследък много говори за онова, което е направил в миналото. Но не казва истината, а тези писма доказват какъв голям лъжец е. Не мисля, че днес биха ги публикували. Просто ще му изпратя едни хубави копия и ще му напомня, че те съдържат онова, което говореше навремето и че го имам черно на бяло. Не бих се изненадал ако… е, работите му тръгнат малко по-различно. Разбирате ли? Май не трябва да ви питам? Добре сте запознат с тези неща.
— Съвършено сте прав, сър Родерик. Зная какво точно имате предвид, но разбирате, че не е лесно да ви помогна да откриете нещо, което не зная какво е и къде би могло да се намира сега.
— Всяко нещо с времето си. Първо искам да науча кой ги е отмъкнал, защото, както сам се досещате, това е най-важното. В скромната ми колекция може да има и други строго поверителни материали и искам да узная кой ги рови.
— Имате ли някакви идеи?
— Мислите, че трябва да имам, а?
— Ами, най-вероятно е…
— Зная. Искате от мен да заявя, че е момичето. Е, не мисля, че е то. Твърди, че не е и аз й вярвам. Разбрахте ли?
— Да — въздъхна Поаро. — Разбирам.
— Твърде млада е. Не би могла да знае, че тези писма са важни. Не са от нейното време.
— Някой друг би могъл да й го каже — посочи Поаро.
— Да, да, вярно е. Но е прекалено очебийно.
Поаро въздъхна. Съмняваше се, че ще има някаква полза да продължи да настоява, имайки предвид пристрастността на сър Родерик.
— Кой друг е имал достъп?
— Андрю и Мери, разбира се. Но се съмнявам, че Андрю би проявил интерес към подобни неща. Впрочем той винаги е бил много почтен. Винаги! Въпреки че не го познавам твърде добре. Веднъж-дваж ми е идвал ми гости с брат си през ваканцията. И това е всичко. Отърва се от жена си и замина с една хубостница за Южни Африка. Но това може да се случи на всеки мъж, особено със съпруга като Грейс. И с нея не съм се виждал много често. Беше от ония срамежливи жени, изпълнени с добродетели. Все пак не мога да си представя, че момче като Андрю може да бъде шпионин. Колкото до Мери, изглежда ми приятна. Доколкото схващам, интересува се единствено от рози. Имаме си градинар, но е на осемдесет и три години. Цял живот не е напускал селото. Има и две жени, които се мотаят из къщата и вдигат врява с градинаря Хувърс, но не мога да си ги представя в ролята на шпионки. Така че, както виждате, трябва да е външен човек. Е, Мери носи перука — продължи малко несвързано сър Родерик. — Имам предвид, че може да ви накара да си мислите, че след като носи перука е шпионин, но случаят не е такъв. Загубила е косата си след грип, когато е била на осемнайсет. Доста лош късмет за една млада жена. Отначало не знаех, че е с перука, но един ден косата й се закачи в розов храст и тя падна. Да, много лош късмет.