— Джунгла? — изненада се Поаро. — Интересно, че го описахте точно така. Значи се почувствахте като че ли сте в джунгла и се уплашихте от един паун.
— Не зная дали се уплаших точно от него. Все пак паунът не е опасна птица. Ами… искам да кажа, че го възприемах като паун, защото ми изглеждаше много колоритна личност. Паунът също е много колоритен, нали? А това ужасно момче е точно такова.
— Нямахте ли чувството, че някой ви следи, преди да ви ударят?
— Не. Не, нямах такова усещане… но ми се струва, че той ме упъти погрешно.
Поаро кимна замислено.
— Ама, разбира се, че Паунът ме удари — заяви мисис Оливър. — Кой друг? Мръсният младеж с оплесканите дрехи? Миришеше отвратително, но не изглеждаше зъл. Едва ли е била и онази апатична Франсес някоя си. Беше се отпуснала върху един сандък с разпиляна черна коса. Заприлича ми на актриса.
— Казахте, че е позирала?
— Да. Но не на Пауна, а на онзи мръсен младеж. Не мога да се сетя дали сте я виждали.
— Не съм имал още това удоволствие… ако изобщо е удоволствие.
— Ами тя изглежда доста добре, но по един небрежно артистичен начин. Силно е гримирана. Лицето й е мъртвешки бяло, на миглите има много туш, а косата и се спуска покрай лицето. Работи в една художествена галерия и предполагам, че е съвсем естествено да се движи между битници и да им служи за модел. Как може! Предполагам, че си пада по Пауна, но ми се струва, че ходи с другия. Така или иначе не мога да си я представя да ме удря по главата.
— Имам нещо друго на ум, мадам. Някой забелязал, че следите Дейвид и е тръгнал след вас.
— Някой е забелязал, че следя Дейвид, след което е проследил мен?
— Или някой вече е бил в двора, дебнейки същите хора, от които вие сте се интересували.
— Това е идея — съгласи се мисис Оливър. — Чудя се кой ли би могъл да бъде?
Поаро въздъхна с раздразнение.
— Ето на. Трудно е, много трудно. Твърде много хора, твърде много неща. Не мога нищо да си изясня. Имам само едно момиче, което каза, че може би е извършило убийство. Мога да се осланям единствено на това твърдение. А както виждате и с него има трудности.
— Какво имате предвид под трудности?
— Разсъдете сама — предложи й Поаро.
Разсъжденията не бяха най-силната страна на мисис Оливър.
— Постоянно ме обърквате — оплака се тя.
— Говоря ви за убийство, но кое убийство?
— Предполагам, че за убийството на мащехата.
— Но тя не е убита. Тя е жива.
— Вие наистина можете да подлудите човек — ядоса се мисис Оливър.
Поаро се изправи в стола си. Допря върховете на пръстите си и се приготви… или на мисис Оливър така й се стори… да се позабавлява.
— Вие отказвате да разсъждавате — каза той. — Но за да стигнем донякъде, трябва да поразсъждаваме.
— Не искам да разсъждавам. Онова, което искам да зная, е какво сте правили, докато бях в болницата. Сигурно сте правили нещо. Какво свършихте?
Поаро пренебрегна въпроса й.
— Трябва да започнем от самото начало. Един ден вие ми позвънихте по телефона. Аз бях потиснат. Да, признавам си, че бях потиснат. Бяха ми казали нещо изключително болезнено. Вие, мадам, бяхте въплъщение на любезността. Развеселихте ме и ме окуражихте. Почерпихте ме с чаша много вкусен шоколад. При това не само ми предложихте помощта си, но и наистина ми помогнахте. Помогнахте ми да открия едно момиче, което дойде при мен и каза, че може би е извършила убийство. Нека се запитаме, мадам, какво знаем за това убийство? Кой е бил убит? Къде е било извършено? Защо е било извършено?
— О, спрете! — възкликна мисис Оливър. — Отново ме заболя глава и се чувствам зле.
Поаро не обърна внимание на молбата й.
— Изобщо имаме ли убийство? Вие казвате — мащехата, но аз отговарям, че мащехата не е мъртва. Така че засега нямаме убийство. Но все пак трябва да е станало. Ето защо първо си задавам въпроса кой е мъртъв? При мен идва някой и споменава за убийство, което е било извършено някъде. Аз обаче не мога да го открия! Онова, което се каните да ми кажете отново, е, че опитът за убийство на Мери Рестарик би ни свършил добра работа, но това не удовлетворява Еркюл Поаро.