— Глупости, Айлийн. Уверявам те, че апартаментите са страшно удобни. Имам късмет. А и Клодия е чудесна съквартирантка. Никога не те притеснява. Имаме и чудесна прислужничка. Апартаментът наистина се поддържа добре.
— Само двете ли сте? Забравих. Май имаше и трето момиче?
— О, тя като че ли ни заряза.
— Искаш да кажеш, че не си плаща наема?
— Не, с него всичко е наред. Струва ми се, че има някаква любовна история.
Айлийн загуби интерес. Гаджетата винаги създаваха проблеми.
— Сега откъде се връщаш?
— От Манчестър. Подреждах изложба. Има голям успех.
— Наистина ли заминаваш за Виена следващия месец?
— Да. Всичко е уредено. Ще бъде забавно.
— Не се ли страхуваш, че могат да откраднат някои картини?
— О, всичките са застраховани — отвърна Франсес. — Поне тези, които са наистина ценни.
— Как мина изложбата на твоя приятел Питър?
— Боя се, че не много добре. Но в „Ди Артист“ излезе положителна статия от един критик, а това е важно.
Франсес зави към „Бороудин Меншънс“, а приятелката й продължи надолу по улицата към малките къщички, които приличаха на кутийки. Франсес каза „добър вечер“ на портиера и се качи с асансьора на шестия етаж. Тръгна по коридора, като си тананикаше.
Пъхна ключа в бравата на апартамента. В антрето беше тъмно. Клодия щеше да се върне от кантората едва след час и половина. Но в дневната светеше, а вратата бе леко открехната.
— Лампите светят — каза си тя на глас, — странно.
Остави голямата си чанта, съблече палтото си, бутна вратата на дневната и влезе…
Замръзна на мястото си. Устата й се отвори и затвори. Тялото й се вдърви. Очите й се втренчиха във фигурата, просната на пода. После бавно вдигна очи към огледалото на стената, в което се отразяваше скованото й от ужас лице…
Пое дълбоко въздух. Моментната парализа отмина. Тя отметна назад глава и закрещя. Спъна се в чантата си, оставена на пода в антрето, ритна я и изхвърча навън. Хукна по коридора и започна неистово да блъска по вратата на съседния апартамент.
Отвори й една възрастна жена.
— Какво, за Бога…
— Там има мъртвец… има мъртвец. Мисля, че го познавам… Дейвид Бейкър. Лежи на пода… Стори ми се, че е бил намушкан… сигурно е намушкан. Има кръв… навсякъде.
Тя започна истерично да плаче. Мис Джейкъбс пъхна в ръката й чаша и каза:
— Изпийте това и останете тук.
Франсес послушно я изпи. Мис Джейкъбс бързо прекоси коридора и влезе в съседния апартамент. Вътре светеше. Вратата на дневната бе широко отворена и тя мина през нея.
Не беше от жените, които пищят. Стоеше със здраво стиснати устни.
Онова, което видя, приличаше на кошмар. На пода лежеше красив младеж, с широко разперени ръце, а кестенявата му коса се бе разпиляла по раменете. Носеше тъмночервено кадифено сако, а бялата му риза беше подгизнала от кръв…
Веднага усети присъствието на друг човек в стаята. Едно момиче стоеше, опряло гръб в стената. Големият Арлекин над нея като че ли скачаше по нарисуваното на стената небе.
Момичето бе облечено в бяла вълнена рокля, а светло кестенявата й коса се спускаше свободно покрай лицето й. В ръката си държеше кухненски нож.
Мис Джейкъбс се втренчи в момичето, а то в нея.
После, сякаш отговаряше на зададен й въпрос, то малко унесено проговори:
— Да, аз го убих… Кръвта по ръцете ми е от ножа… Отидох в банята да се измия… но май не може лесно да се отмие, нали? После се върнах обратно тук, за да видя дали това е истина… Но е истина… Бедният Дейвид… Предполагам, че трябваше да го направя.
Шокът накара мис Джейкъбс да изрече съвсем неподходящи думи. Помисли си, че звучат нелепо.
— Така ли? Защо трябваше да го направите?
— Не зная… Поне… така ми се струва… наистина. Имаше големи неприятности. Той ме повика и аз дойдох… Но аз исках да се освободя от него. Исках да избягам. Не го обичах истински.
Тя внимателно положи ножа върху масата и седна на един стол.
— Не е безопасно, нали? — продължи тя. — Да мразиш някого… Не е безопасно, защото никога не знаеш какво можеш да направиш… Като Луиз… — Замълча, после спокойно каза: — Не е ли по-добре да позвъните на полицията?
Мис Джейкъбс послушно набра 999.