— Кой я е изпратил при него?
— Аз — усмихна се Поаро. — Преди да дойда при вас в кафенето аз звъннах по телефона и уредих някои неща.
— Какво? През цялото време бях толкова разочарована от вас и ви подтиквах да направите нещо, а вие сте го направили? И да не ми кажете! Ама наистина, Поаро! Нито дума! Как може да сте толкова… толкова лош.
— Не се ядосвайте, мадам. Моля ви. Онова, което сторих бе за добро.
— Хората обикновено говорят така, когато направят нещо отвратително. Какво друго направихте?
— Направих така, че баща й да ме наеме, за да мога да извърша необходимото за нейната безопасност.
— Имате предвид този доктор Стилингуотър?
— Стилингуотър. Да.
— Как, за Бога, успяхте да го уредите? И за миг не бих допуснала, че баща й ще избере вас, за да организирате всичко това. Прилича ми на човек, който се отнася с недоверие към чужденците.
— Изиграх го, подобно на фокусник, който измъква карта. Посетих го, претендирайки, че съм получил писмо от него, в което ме моли да му се обадя.
— И той повярва ли ви?
— Естествено. Показах му писмото. Беше напечатано на бланка от фирмата му и подписано с името му, въпреки че както той ми заяви, подписът не бил негов.
— Да не би да искате да кажете, че всъщност вие сте написали писмото?
— Да. Правилно прецених, че то ще възбуди любопитството му и той ще пожелае да се срещне с мен, а после се доверих на способностите си.
— Казахте ли му какво възнамерявате да помолите доктор Стилингфлийт?
— Не. Не казах на никого. Виждате ли, съществуваше опасност.
— Опасност за Норма?
— За нея, или пък самата тя бе опасна за някого. Още от самото начало имаше две възможности. Фактите можеха да бъдат тълкувани и по двата варианта. Опитът за отравяне на мисис Рестарик не беше убедителен. Направен е доста след пристигането им и освен това не е бил достатъчно сериозен, за да я убие. После имаше една история за стрелба от револвер тук в „Бороудин Меншънс“ и още една за автоматични ножове и петна от кръв. Всеки път, когато са се случвали тези неща, Норма не е знаела нищо за тях. Не може да си спомни и така нататък. Тя намира арсен в едно чекмедже, но не си спомня да го е слагала там. Твърди, че има загуба на паметта, че й се губят дълги периоди от време, през които не помни какво е вършила. Ето защо човек трябва да се запита — това, което тя казва истина ли е или, по някаква причина, си го измисля? Не е ли тя потенциалната жертва на някакъв чудовищен и може би налудничав заговор или тя е инициаторът на всичко? Вярна ли е представата, която създава за себе си, че страда от душевно разстройство, което да й послужи като оправдание за замислено от нея убийство?
— Днес бе различна — изрече бавно мисис Оливър. — Забелязахте ли? Съвсем различна. Вече не изглежда като отнесена.
— Не прилича на Офелия, по-скоро на Ифигения.
В апартамента се чу раздвижване, което им привлече вниманието.
— Мислите ли… — и мисис Оливър замълча.
Поаро бе отишъл до прозореца и гледаше надолу към двора. Бе пристигнала линейка.
— Ще го отнесат ли? — попита мисис Оливър с треперещ глас. После с внезапен изблик на съжаление възкликна: — Бедният Паун.
— Не беше добър човек — отбеляза студено Поаро.
— Беше много колоритен… И толкова млад — продължи мисис Оливър.
— Това е достатъчно за les femmes — и Поаро леко открехна вратата на спалнята, и надникна навън.
— Ще ме извините ли, ако ви оставя за момент?
— Къде отивате? — попита подозрително миеш Оливър.
— Доколкото зная в тази страна подобен въпрос не се счита за учтив — отвърна обидено Поаро.
— О! Моля да ме извините. — После си пое шумно въздух и възмутено промърмори след него: — А клозетът не е натам! — И също погледна през открехнатата врата.
Върна се и отиде до прозореца, за да види какво става долу.
— Току-що пристигна с такси мистър Рестарик — съобщи тя, когато няколко минути по-късно Поаро се вмъкна тихо в стаята. — Клодия също дойде с него. Успяхте ли да влезете в стаята на Норма, или там, където искахте да отидете?
— Полицията е в стаята на Норма.
— Колко неприятно за вас. Какво има в тази черна папка, която държите в ръката си?
— А вие какво носите в тази платнена чанта, с нарисувани арабски коне? — на свой ред попита Поаро.