Стоеше права и го чакаше да заговори, а от ръката ѝ висеше канап. Стори му се, че изглежда озадачена.
— Да? — попита тя.
Поаро свали шапката си с подчертано чуждестранен маниер и се поклони. Тя впери очи в мустаците му като омагьосана.
— Мисис Рестарик?
— Да. Аз…
— Надявам се, че не съм ви попречил, мадам.
На устните ѝ се появи тънка усмивка.
— Съвсем не. Вие ли сте…
— Позволих си да ви посетя. Една моя приятелка, мисис Ариадни Оливър…
— О, да. Зная кой сте. Мосю Поаре.
— Мосю Поаро — поправи я той, като наблегна на последната буква. — Еркюл Поаро на вашите услуги. Бях наблизо и се осмелих да ви се обадя с надеждата, че ще мога да изкажа почитанията си на сър Родерик Хорсфийлд.
— Да. Наоми Лоримър ни спомена, че може да се отбиете.
— Надявам се, че е удобно?
— О, да. Ариадни Оливър беше тук миналия уикенд. Доведоха я семейство Лоримър. Книгите ѝ са много забавни, нали? Но може би вие не смятате криминалните истории за забавни. Самият вие сте истински детектив, нали?
— Съвсем истински — отговори Еркюл Поаро.
Той забеляза, че тя прикри усмивката си. Започна да я изучава по-внимателно. Беше красива, но с изкуствена красота. Златисторусата ѝ коса имаше странен вид. Той се зачуди дали дълбоко в душата си тя не таеше несигурност, дали не играеше ролята на английска дама, погълната от градината си. Замисли се какъв ли е социалният ѝ произход.
— Имате много хубава градина — поласка я той.
— Обичате ли градини?
— Не така, както англичаните ги обичат. В Англия имате специална наклонност към тях. За вас те означават много повече, отколкото за нас.
— Искате да кажете за французите ли?
— О, да.
— Струва ми се мисис Оливър спомена, че сте работили в белгийската полиция.
— Така е. Аз съм едно старо белгийско полицейско куче — учтиво се засмя Поаро и като махна с ръка, продължи: — Но се възхищавам на градините ви. Научих се от вас. Латинската раса харесва строго симетрично подредените градини, градините на дворците, миниатюрно копие на градината на Версай. Измислила е също и potager12. Зеленчуковата градина е нещо много важно. И вие тук в Англия си имате такива градини, но сте ги копирали от Франция. Не ги харесвате обаче толкова, колкото градините с цветя. А? Така ли е?
— Да, мисля, че сте прав — отговори Мери Рестарик. — Заповядайте вкъщи. Дошли сте да се видите с чичо.
— Дойдох, както казахте, да изразя почитанията си на сър Родерик, но също и на вас, мадам. Винаги изразявам почитта си към красотата, когато я срещна.
И той ѝ се поклони.
— Не бива да ми правите толкова много комплименти — засмя се тя леко смутена.
Тръгна към един отворен френски прозорец и Поаро я последва.
— Запознах се с чичо ви през 1944 година.
— Бедният, доста е остарял. Боя се, че е почти глух.
— Не съм го виждал оттогава. Вероятно ме е забравил. Свърза ни шпионажа във връзка с едно научно откритие. Успяхме благодарение на находчивостта на сър Родерик. Надявам се, че ще иска да се срещне с мен.
— О, сигурна съм, че ще му бъде много приятно — увери го мисис Рестарик. — В някои отношения живота му е доста скучен. Налага ми се често да ходя в Лондон, защото си търсим подходяща къща. — Тя въздъхна и продължи: — Възрастните хора понякога са много трудни.
— Зная — съгласи се Поаро. — И аз съм труден по някой път.