— Тръгвам си, сър. Лека нощ.
След като той излезе, Поаро остана замислен. Веждите му ту се вдигаха, ту се смръщваха. Чудеше се, много се чудеше.
Позвъни на мисис Оливър.
— Вече ви казах да внимавате. Повтарям ви го бъдете много внимателна.
— За какво? — попита мисис Оливър.
— За себе си. Мисля, че е опасно. Опасно е за всеки, който рови там, където не трябва. Във въздуха витае убийство. Не желая да бъде вашето.
— Получихте ли информацията, за която споменахте?
— Да — отвърна Поаро. — Научих малко. Най-вече приказки и клюки, но изглежда в „Бороудин Меншънс“ се е случило нещо.
— Какво?
— Кръв в двора.
— Наистина ли? — възкликна мисис Оливър. — Звучи точно като заглавие на старомоден криминален роман. „Петното на стълбището“. Искам да кажа, че в днешно време е по-подходящо да се назове „Тя поиска смъртта“.
— Може би все пак в двора не е имало кръв. По-скоро е плод на богатото въображение на портиера-ирландец.
— Може би е била разсипана бутилка мляко — рече мисис Оливър — и той не е могъл да види добре през нощта. Какво се е случило?
Поаро не ѝ отговори точно.
— Момичето си е помислило, че „може би е извършило убийство“. Дали това убийство е имала предвид?
— Искате да кажете, че е застреляла някого?
— Човек би предположил, че е стреляла по някого, но по някаква причина не е улучила. Единствено няколко капки кръв… Тяло не е намерено.
— О, Боже — измърмори мисис Оливър, — всичко е така объркващо. След като е могъл да избяга от двора, не бихте си помислили, че сте го убили, нали?
— C’est difficile15 — заключи Поаро и затвори телефона.
— Тревожа се — каза Клодия Рийс-Холанд.
Тя напълни отново чашата си с кафе от кафеварката. Франсес Кари широко се прозя. Двете момичета закусваха в малката кухня на апартамента. Клодия беше облечена и готова да тръгне за работа. Франсес беше все още по пижама и халат. Черната ѝ коса се спускаше върху едното ѝ око.
— Тревожа се за Норма — продължи Клодия.
Франсес пак се прозя.
— На твое място не бих се тревожила. Предполагам, че рано или късно ще се появи, или ще се обади по телефона.
— Дали? Знаеш ли, Фран, не мога да не се чудя…
— Не виждам защо не — отговори Франсес, като си сипа още кафе. Жестът ѝ беше доста неуверен. — Искам да кажа… не е наша работа какво върши Норма, нали? Не се грижим за нея, не я храним с лъжичка или нещо такова. Тя просто живее в апартамента. Защо е тази майчинска загриженост? Аз със сигурност не бих се тревожила.
— Смея да кажа, че ти не би го направила. Ти за нищо не се тревожиш. Но с мен не е така.
— Защо? Имаш предвид, че ти си тази, която наема апартамента. Нещо такова ли?
— Е, би могло да се каже, че съм в особено положение.
Франсес отново широко се прозя.
— Снощи стоях до късно — каза тя — на партито на Бейзил. Чувствам се ужасно. Предполагам, че кафето ще ми помогне. Искаш ли още малко преди да съм го изпила цялото? Бейзил ни даде да опитаме някакви нови хапчета — „Смарагдови сънища“. Не зная дали си струва да се опитват всичките тези глупости.
— Ще закъснееш за галерията — напомни ѝ Клодия.
— Е, не мисля, че има голямо значение. Никой не забелязва, нито пък се интересува. — Замълча, после добави: — Снощи видях Дейвид. Беше се издокарал и изглеждаше прекрасно.
— Само не ми казвай, че си падаш и по него, Фран. Той наистина е ужасен.
— О, зная, че мислиш така. Толкова си старомодна, Клодия.
— Съвсем не. Но не мога да кажа, че твоята артистична група ми харесва. Опитвате какви ли не таблетки. Изключвате или пък подлудявате.
Франсес се развесели.
— Не съм се пристрастила, скъпа. Просто ми се иска да видя какво предизвикват тези неща. Повечето от групата са си съвсем наред. Знаеш, че Дейвид може да рисува, ако пожелае.
— Не му се случва често да пожелава, нали?
— Режеш го като с нож, Клодия. Мразиш да идва при Норма. Като заговорихме за ножове…
— Е? Какво за ножове?
— Чудя се — изрече Франсес бавно, — дали да ти кажа.
Клодия погледа часовника си.
— Няма време сега. Ще ми кажеш довечера, ако искаш. Така или иначе, не съм в настроение. О, Боже — въздъхна тя, — де да знаех какво да правя!
— За Норма ли?
— Да. Колебая се дали да не съобщим на родителите ѝ, че не знаем къде е…
— Би било много нечестно. Бедната Норма, защо да не може да изчезне, когато поиска?
— Е, Норма не е точно… — и Клодия спря.
— Не, не е, нали? Non compos mentis. Това искаше да кажеш. Обажда ли се на онова ужасно място, където работи? „Хоумбърдс“ или както там се казва? О, да, разбира се, че се обажда. Спомням си.