Поаро бавно се извърна към нея.
— Какво казахте? — попита той. — Какво казахте?!
— Просто една от наемателките на апартаментите! Дори името ѝ не зная. Паднала е от един прозорец на седмия етаж, или пък се е хвърлила от него и се е убила.
Гласът на Поаро прозвуча високо и сурово.
— Не сте ми казали — обвини я той.
Мисис Оливър се втренчи изненадано в него.
— Не разбирам какво имате предвид?
— Не разбирате ли? Помолих ви да ми кажете, дали сте чули за нечия смърт. Ето какво имам предвид. Смърт. А ми казахте, че няма. Сетихте се само за опита за отравяне. Все пак се оказа, че има. Смърт в… как се казваше този блок?
— „Бороудин Меншънс“.
— Да, да. И кога се е случило?
— Било е самоубийство или нещо такова. Мисля… да, станало е седмица преди да отида там.
— Чудесно! И как научихте?
— Един млекар ми каза.
— Bon Dieu27, един млекар!
— Просто се беше разприказвал — поясни мисис Оливър. — Стори ми се много тъжно. Мисля, че е станало през деня. Много рано сутринта.
— Как се казва жената?
— Нямам представа. Май не ми каза.
— Млада, стара или на средна възраст?
— Ами — замисли се мисис Оливър, — не спомена точната ѝ възраст. Но май каза около петдесет.
— Чудя се дали някое от момичетата е знаело.
— Откъде да зная. Никоя не го спомена.
— А вие не се сетихте да ми го кажете.
— Ама наистина, мосю Поаро, струва ми се, че няма нищо общо. Въпреки че може и да има… Но изглежда никой не си го е помислил.
— Но има връзка. Норма живее в този блок и един ден някой се самоубива (разбирам, че такова е общото становище). Тоест, някой се хвърля от прозореца на седмия етаж или пада от него и се убива. И после? Няколко дни по-късно, след като ви е чула да говорите за мен на едно парти, Норма идва да ме посети и ми съобщава, че може би е извършила убийство. Не виждате ли? Една смърт и няколко дни по-късно се появява човек, който смята, че е извършил убийство. Да, сигурно това е убийството.
На мисис Оливър ѝ се искаше да каже „глупости“. Не посмя, но си го помисли.
— Ето го липсващият елемент, който не знаех. Той трябва да свърже всичко останало! Да, да. Все още не зная как, но така трябва да е. Трябва да помисля. Непременно трябва да помисля. Трябва да се прибера вкъщи и да мисля, докато малките парченца постепенно си дойдат на място… защото последното, което научих ще ги свърже. Да. Най-сетне. Най-сетне ще открия. — Той се надигна: — Adieu28, chere мадам — и забърза към вратата.
Мисис Оливър се поуспокои.
— Глупости — измърмори тя в празната стая. — Абсолютни глупости. Чудя се дали четири аспирина са твърде много.
Глава петнадесета
До лакътя на Еркюл Поаро стоеше чаша билков чай, приготвен от Джордж. Поаро отпиваше и мислеше. Мислеше по начин малко странен за него. Използваше техниката на човек, който подбира мислите си сякаш подрежда парченца от мозайка. След време те щяха да се наредят и да образуват ясна картина. В момента важен бе подборът, разделянето. Отци от билковия чай, остави чашата, положи ръце върху дръжките на стола си и в главата му започнаха да изникват едно по едно парченцата от мозайката. Щом го разпознаеше, намираше му мястото. Парченца небе, парченца зелен бряг, може би онези раирани парченца са от тигър…
Усети болка в краката си, стегнати в лачени обувки. Тръгна мислено по пътя, предложен от добрата му приятелка мисис Оливър. Започна оттам. Мащехата. Припомни си как стои, сложил ръка върху портата. Видя една жена, която наведена подкастряше роза. Тя се бе обърнала и го бе погледнала. Какво имаше тук за него? Нищо. Златиста коса, ярка като узряло житно поле, с букли и къдри, които му напомниха прическата на мисис Оливър. Той леко се усмихна. Косата на мисис Рестарик обаче, бе по-прилежно подредена, отколкото тази на мисис Оливър. Златистият ѝ ореол изглеждаше малко голям за лицето ѝ. Спомни си как старият сър Родерик му спомена, че носи перука, защото прекарала тежка болест. Тъжно за една толкова млада жена. Като поразмисли му се стори, че прическата на мисис Рестарик изглежда необичайно тежка. Беше някак прекалено скована, прекалено добре нагласена. Съсредоточи се върху перуката, ако беше перука, въпреки че със сигурност можеше да разчита на казаното от сър Родерик. Замисли се за нея, за да прецени дали тя има някакво значение. Припомни си разговора, който проведоха. Казаха ли си нещо важно? Реши, че не. После влязоха и една стая. Беше без собствен облик. Подобна можеше да се види и в други къщи. Две картини на стената, едната изобразяваше жена в гълъбовосива рокля. Имате тънки, плътно стиснати устни. Косата ѝ бе някак сивкава. Първата мисис Рестарик. Изглеждаше като че ли е по-стара от съпруга си. Неговият портрет беше поставен на срещуположната стена. И двата портрета бяха хубави. Лансбергер бе добър портретист. Мисълта му се насочи към портрета на съпруга. Първия път не го бе разгледал така добре, както по-късно в кабинета.