Знаеше, че трябва да поиска среща с административния директор на банката Годфри Тюдор-Джоунс, макар че бе наясно как онзи просто ще си измие ръцете и ще го отпрати с думите: „Служителите са твой проблем, приятелю. Ти, Роджър, си шеф на «Кадри», не ме занимавай с уволненията.“ Жалко, Крис така и не бе успял да се сприятели с административния директор — как сега да очаква онзи да му влезе в положението? Не че не бе опитвал през годините, Тюдор-Джоунс обаче му беше дал да разбере, че не смесва работата с удоволствието, освен, разбира се, ако не става дума за някой член на управителния съвет.
— Защо не го поканиш на домакинска среща на „Челси“? — бе предложила веднъж Хейзъл. — И бездруго се охарчи за годишния абонамент за двама.
— Според мен не е запален по футбола — бе отвърнал Роджър. — Пада си по ръгбито.
— Покани го тогава на вечеря в клуба. Роджър не си направи труда да обяснява на жена си, че Годфри е член на клуб „Карлтън“1 и сигурно ще се чувства като в небрано лозе, ако случайно се озове на сбирка на Фабианското общество2.
Съкрушителният удар дойде в събота вечер, когато директорът на училището на Адам звънна да каже, че трябвало да се видят по въпрос, който не търпял отлагане и не бил за по телефона. В неделя сутринта Роджър се качи на колата и потегли със свито сърце — какво ли толкова има да обсъжда с директора, дето не е за по телефона? Знаеше прекрасно, че Адам трябва да заляга много по-усърдно над учебниците, ако иска да го приемат в някой университет. Директорът обаче му съобщи, че били спипали сина му да пуши марихуана и че по този въпрос правилникът на училището бил пределно ясен: незабавно изключване, а на другия ден и пълен доклад, изпратен в полицията. Щом чу какво е станало, Роджър изпита чувството, че се е върнал назад във времето и се е озовал в кабинета на директора на своето училище.
Докато се връщаха към къщи, бащата и синът почти не си размениха и дума. Щом разбра защо Адам се е прибрал насред срока, Хейзъл ревна — върви, че я утешавай. Притесняваше се да не би за случката да пише и местният вестник „Кройдън Адвъртайзър“ и на тях да им се наложи да се местят на друго място. Точно сега Роджър не можеше, разбира се, да си позволи да се мести, но не му беше и времето да обяснява на жена си какво е да си вечно на червено.
Тая сутрин, докато пътуваше с влака към Лондон, той си каза, че всичко това е нямало да му се струпа на главата, ако го бяха назначили административен директор. От няколко месеца се шушукаше, че Годфри щял да се издигне до член на управителния съвет и когато това станело, Роджър бил очевидният кандидат за негов заместник. Лошото бе, че парите му трябваха сега, иначе как щеше да плати старческия дом на майка си и да намери престижна гимназия, където да склонят да приемат Адам! Те с Хейзъл можеха да се простят с мечтите да празнуват двайсетгодишнината от сватбата във Венеция.
Както седеше зад бюрото, Роджър се запита какво ли ще стане, ако колегите му разберат отнякъде за Адам. Той, естествено, нямаше да си изгуби работата, но това щеше да сложи кръст на всякакво повишение. Вече си представяше злъчните подмятания, изшушукани в тоалетната достатъчно високо, та да ги чуе и той: „Е, открай време си пада левичар. Защо тогава да се изненадваме?“ Как да им обясни човек, че Роджър може и да чете „Гардиан“, но това не означава непременно, че участва в демонстрации против атомното оръжие, отдава се на свободната любов и в събота и неделя се скъсва да пуши марихуана.
Пак отгърна първата страница от доклада на „Маккинзи“ и реши, че не е зле още отсега да си запише час за среща с административния директор. Знаеше, че ще удари на камък, но поне щеше да е изпълнил дълга си към колегите.
Набра един от вътрешните номера — вдигна секретарката на Годфри Тюдор-Джоунс.
— Кабинетът на административния директор — каза Памела така, сякаш е пипнала настинка.
— Обажда се Роджър. Трябва да се видя спешно с Годфри. По повод доклада на „Маккинзи“.
— Почти през целия ден има срещи — отвърна Памела, — но бих могла да те вместя за четвърт час в четири и петнайсет.
— В четири и петнайсет съм при вас.
Памела затвори и си записа в бележника.
— Кой беше? — попита Годфри.
— Роджър Паркър. Имал проблем и трябвало да те види спешно. Вместих го в четири и петнайсет.
„Да му имам проблемите“ — помисли Годфри, както прехвърляше пощата, да види дали има писма с гриф „Поверително“. Нямаше такива, затова той прекоси помещението и връчи пликовете на Памела.
2
Политическа реформистка организация, основана през 1884 г. и първоначално отстоявала постепенния преход към социализма чрез частични реформи. По-късно се влива като колективен член в Лейбъристката партия. — Б.пр.