Ана не се засмя. Така де, вече седем години всяка събота бе слушала само това.
Робърт стана от масата, погледна жена си и каза:
— Ако ти трябвам, скъпа, ще бъда в стаята.
Ана кимна и изчака мъжът й да излезе от трапезарията.
Тъкмо да продължи да си чете писмото, когато забеляза, че Робърт си е забравил очилата на масата. Реши да му ги занесе веднага щом закуси. Сложи писмото пред себе си на масата и отгърна втория лист.
„Нека ти кажа какво съм намислил за съботата и неделята, когато мухльото ще отиде на онова съвещание в Лийдс, а ние с теб ще си отпразнуваме годишнината. Наех стая отново в «Лайгън Армс», където прекарахме първата си нощ заедно. Този път купих билети за «Добрият край». Но смятам да променим обстановката, щом се върнем от Стратфорд и се усамотим в нашата стая в Бродуей. Искам да ме вържеш за таблата на леглото и да застанеш над мен, издокарана с униформа на сержант от полицията: палка, свирка, белезници, пристегната тясна черна куртка със сребърни копчета отпред, които ще разкопчаеш бавно, за да се види черния сутиен отдолу. И, скъпа, не ме пускай, докато не те накарам да крещиш с цяло гърло от удоволствие, както онзи път в подземния гараж в Мейфеър.
Дотогава, с обич: твой Оберон.“
Ана вдигна глава и се усмихна — откъде ли щеше да намери полицейска униформа! Тъкмо се канеше да се върне на първата страница и да прочете още веднъж писмото, когато забеляза послеписа.
„П.П. Какво ли прави точно сега мухльото?“
Тя отново вдигна глава и забеляза, че очилата на Робърт вече не са на масата.
— Кой негодник си е позволил да пише подобно възмутително писмо на омъжена жена? — подвикна Робърт и си намести очилата.
Ана се извърна и ужасена, съгледа отзад мъжа си, който се беше втренчил в писмото — по челото му бяха избили ситни капчици пот.
— Не питай мен — отвърна спокойно тя. Точно в тоя миг до нея застана Мюриъл, понесла тенис ракетата в ръка. Ана сгъна писмото, подаде го на най-добрата си приятелка, намигна й и каза:
— Прекрасно е, скъпа, дано само не го намери Реджи.
Между капките
Кени Мърчант7 (това не беше истинското му име, макар че при Кени малко неща бяха истински) бе избрал универсалния магазин „Хародс“, в спокойна понеделнишка сутрин, за мястото, където да осъществи първата част от своя удар.
Беше облечен с раиран костюм, бяла риза и гвардейска вратовръзка. Малцина сред посетителите в магазина имаха представа какво е гвардейска вратовръзка, Кени обаче беше сигурен, че продавачът, когото си е набелязал, начаса ще разпознае пурпурните и тъмносините ивици.
Отвори му портиер, служил навремето в Колдстриймския гвардейски полк: още щом го зърна, му изкозирува. Същият портиер изобщо не му беше козирувал предната седмица, когато Кени честичко се беше отбивал в магазина — тогава обаче той бе облечен в лъснат износен костюм и риза с разкопчана яка и носеше тъмни очила. Предната седмица бе идвал колкото да поразузнае, докато днес предвиждаше да го арестуват.
През „Хародс“ на седмица минават над стотина хиляди души и единственото що-годе спокойно време в магазина е някъде от десет до единайсет в понеделник сутрин. Кени познаваше на пръсти огромния магазин, точно както футболният запалянко знае открай докрай статистиката за любимия си отбор. Знаеше къде точно са сложени всички камери и от трийсет крачки можеше да познае хората от охраната. Знаеше дори как се казва продавачът, който тази сутрин щеше да го обслужва, макар и господин Паркър да нямаше и представа, че е избран за мъничко винтче в добре смазаната машина на Кени.
Когато оная сутрин той се появи на щанда за бижута, господин Паркър тъкмо обясняваше на младичък стажант как да подреди витрината.
— Добро утро, господине — поздрави продавачът първия клиент за деня. — Какво обичате?
— Търся копчета за ръкавели — обясни Кени отсечено, точно като гвардейски офицер.
— Разбира се, господине — рече господин Паркър. На Кени му беше забавно, че се държат с него толкова почтително само заради някаква си гвардейска вратовръзка, която предния ден бе купил на щанда за мъжко облекло за двайсет и три лири стерлинги.
— Какви точно копчета предпочитате? — попита продавачът.
— Нека са сребърни.
— Веднага, господине! — възкликна Паркър и се запретна да реди по щанда няколко кутийки със сребърни копчета за ръкавели.
Предната събота следобед Кени вече си бе избрал едни.
— Ами тези? — посочи той към най-горната поличка. — Продавачът се обърна, Кени провери накъде е насочена охранителната камера и направи крачка вдясно — да е сигурен, че ще го видят по-добре. Докато господин Паркър се пресягаше към лавицата, Кени грабна от щанда копчетата, които си беше избрал, и ги пъхна в джоба на сакото си. Видя с крайчеца на окото как един от охраната тръгва бързо към него и пътем съобщава нещо по радиостанцията.