— Лично аз, господин главен инспектор, не бих се обзаложил, че това ще стане в близко бъдеще — натърти Кени, вече след като излезе от съда и се затича надолу по стъпалата. — Тия дни парламентът излиза в лятна почивка, надали му е до това да разглежда поправки към Закона за печатните издания — сигурно ще стигне до тях някъде през февруари-март догодина.
— Опиташ ли още веднъж да пробуташ този номер, ще те задържа още щом слезеш от самолета, така да знаеш! — закани се Травис и Кени спря насред тротоара.
— Не си хабете патроните, господин главен инспектор.
— Защо?
— Ами защото и да ме задържите, прокуратурата едва ли ще тръгне да завежда поредното скъпо струващо дело, за да прибере мижавата глобица от хиляда лири стерлинги.
— Догодина ще ми паднеш в ръчичките! — каза Травис.
— Съмнявам се. Догодина Хонконг вече няма да е британска колония и аз ще съм се захванал с нещо друго — отвърна Кени и се метна на таксито.
— С друго ли? — повтори озадачен главният инспектор.
Кени смъкна прозореца на таксито, ухили се на Травис и каза:
— Ако си нямате друга работа, господин главен инспектор, ви препоръчвам да се запознаете с новия закон за данък добавена стойност. Направо не е за вярване колко много вратички има в него. Довиждане, господин главен инспектор!
— Закъде, мой човек? — попита таксиметровият шофьор.
— За летище „Хийтроу“. Но пътем се отбий до „Хародс“. Харесал съм си едни копчета за ръкавели.
Както небето и земята
— Какво талантливо дете! — възкликна майката на Робин и наля на сестра си поредната чаша чай. — При връчването на дипломите директорът каза, че не помни досега в училището да е учил по-изтънчен живописец.
— Сигурно се гордееш много — отбеляза Мириам и си сръбна от чая.
— Защо да си кривя душата! — призна си госпожа Съмърс — още малко, и да замърка. — Всички знаеха, че тъкмо той ще спечели наградата на името на основателя на училището, но дори учителят му по рисуване беше изненадан, когато поканиха Робин да следва в „Слейд“13 още преди да се е явил на приемните изпити. Жалко, че баща му не доживя да види неговия триумф!
— А Джон как е? — попита Мириам, докато си избираше от сладките с мармалад.
Госпожа Съмърс въздъхна, спомнила си своя по-голям син.
— Някъде през лятото ще завърши в Манчестър стопанско управление, но още не е решил какво ще работи. — Тя замълча и си пусна в чая още една бучка захар. — Един Бог знае какво ще излезе от него. Мисли да става предприемач.
— Беше много ученолюбив — рече Мириам.
— Да, но никога не е блестял с нищо и със сигурност не е получавал награди. Казах ли ти, че предложиха на Робин да направи през октомври първата си самостоятелна изложба? Е, в някаква местна галерия, разбира се, но както отбеляза и самият той, всеки художник е започнал отнякъде.
Джон Съмърс се върна в Питърбъро, за да присъства на откриването на първата самостоятелна изложба на брат си. Не се ли появеше, майка му нямаше да му прости никога. Току-що бе научил, че си е взел държавните изпити. Беше се представил, общо взето, добре, като се има предвид, че бе заместник-председател на студентския съюз, а председателят се вясваше само от дъжд на вятър. Но не смяташе да занимава майка си със своята диплома — днес все пак бе денят на Робин.
Години наред майка му беше повтаряла какъв блестящ художник е брат му и Джон бе решил, че не след дълго и останалият свят ще признае този безспорен факт. Често си мислеше, че двамата се различават, както небето от земята, но какво толкова — да сте чували хората да знаят колко братя е имал Пикасо? Със сигурност някой от тях е бил предприемач.
Джон се лута доста дълго, докато намери забутаната уличка, където се намираше галерията. Влезе и остана доволен, че вътре е пълно с приятели и доброжелатели. Робин стоеше до майка си, която подсказваше на репортера от „Ехото на Питърбъро“ думички като неотразим, изключителен, наистина талантлив и дори гений.
— Вижте, Джон е дошъл! — възкликна тя и се отдели от малката си свита, за да обърне внимание и на другия си син.
Джон я целуна по бузата и каза:
— Робин едва ли може да мечтае за по-добро начало на творческия си път.
— Да, няма как да не се съглася с теб — грейна майка му. — Сигурна съм, че не след дълго неговата слава ще топли и теб. Ще разправяш на всички, че си по-големият брат на Робин Съмърс.
Госпожа Съмърс се отдалечи от Джон, за да се снима за кой ли път заедно с Робин, а той се възползва от това, за да разгледа платната на брат си. В галерията бяха изложени главно рисунките от портфолиото му от последния клас в училището. Джон си признаваше, че не разбира нищо от живопис, и реши, че сигурно заради това не може да оцени очевидния талант на брат си — почувства се едва ли не виновен, че не би си окачил вкъщи никоя от картините му. Спря пред портрета на майка си, отстрани се червенееше точица — знак, че творбата е откупена. Младежът се усмихна — знаеше кой я е платил.
13
Художествено училище към Лондонския университет, носещо името на филантропа и колекционера Феликс Слейд. — Б.пр.