— Не мислиш ли, че платното предава душевната й същност? — попита някой зад него.
— Безспорно — отвърна Джон, после се обърна и видя пред себе си брат си. — Браво на теб! Ти си нашата гордост.
— Едно от нещата, за които ти се възхищавам най-много, е, че никога не си ми завиждал за дарбата — възкликна Робин.
— Хубава работа, то оставаше да ти завиждам! Обратното, радвам се за теб.
— В такъв случай да се надяваме, че малко от късмета ми ще се предаде и на теб, на каквото и поприще да решиш да се изявяваш.
— Дано! — възкликна Джон, не знаеше какво друго да каже.
Робин се наведе към брат си и изшушука:
— Ще ми дадеш ли назаем една лира стерлинга? Ще ти я върна, разбира се.
— Разбира се.
Джон се усмихна — поне някои неща си оставаха същите. Брат му открай време си беше такъв: преди доста години все му врънкаше на детската площадка да му дадял монета от шест пенса, на абитуриентския бал пък му бе поискал банкнота от десет шилинга. Сега го молеше за една лира стерлинга. Джон бе сигурен в едно: нямаше да види и пени от парите, които е дал на брат си. Не че му се свидеха. Така де, съвсем скоро двамата със сигурност щяха да си разменят местата. Джон извади портфейла, където държеше две банкноти от по лира и билета за връщане до Манчестър. Взе едната банкнота и я даде на брат си.
Тъкмо се канеше да го попита за друга от картините — маслено платно, озаглавено „Варава в пъкъла“, но Робин вече му беше обърнал гръб и се бе насочил към майка си и прехласнатия й антураж.
Веднага след като Джон се дипломира в Манчестърския университет, му предложиха работа като стажант в „Ренолдс и сие“. Робин вече бе отишъл да живее в Челси14. Беше се нанесъл в жилище, което майка му описа на Мириам като малко, затова пък в най-престижната част на града. Пропусна обаче да уточни, че синът й живее там заедно с още петима студенти.
— Ами Джон? — поинтересува се Мириам.
— Постъпи на работа в някаква фирма в Бирмингам, май произвеждат автомобилни гуми, нещо от тоя род — отвърна сестра й.
Джон си намери скромно жилище в покрайнините на Солихъл, един от най-непрестижните квартали. Затова пък беше удобно, намираше се на две крачки от фабриката — докато караше стажа, Джон трябваше да се явява на работа още в осем сутринта всеки божи ден от понеделник до събота. Не искаше да отегчава майка си с подробности какво точно работи в „Ренолдс и сие“: да произвеждаш гуми за автомобилния завод в съседен Лонгбридж, далеч не бе така внушително, както да си художник авангардист, който живее в бохемския Челси.
Макар че почти не се виждаше с Робин, докато той следваше в „Слейд“, Джон задължително отскачаше до Лондон, за да разгледа изложбите в края на семестъра. В първи курс студентите бяха поканени да изложат две от творбите си и Джон трябваше да признае — само пред себе си, — че не харесва особено онова, с което се е представил брат му. Но какво толкова, не разбираше от живопис. Когато критиците се съгласиха с преценката му, майката на двамата братя обясни, че Робин бил изпреварил времето си, и го увери, че не след дълго и останалият свят ще стигне до същото заключение. Освен това наблегна, че още в деня на откриването са били откупени и двете картини, и подметна, че били грабнати от прочут колекционер, който умеел да оцени изгряващия талант.
Джон така и не успя да си поговори по-дълго с брат си, понеже той явно бе много зает със своите приятели, но когато същата вечер се прибра в Бирмингам, портфейлът му беше олекнал с две лири стерлинги.
След втори курс Робин се представи на изложбата в края на семестъра с още две картини: „Нож и вилица в Космоса“ и „Агония“. Джон се отдалечи на няколко крачки от платната — олекна му, когато видя, че и другите, спрели да разгледат платната, са не по-малко озадачени от него — не на последно място от двете червени точки, мъдрещи се отстрани на картините още в деня на откриването.
Джон завари майка си да седи в ъгъла и да обяснява на Мириам защо Робин не е получил наградата за второкурсници. Беше все така прехласната по таланта на малкия си син, но на Джон му направи впечатление, че е отслабнала в сравнение с последния път, когато я е виждал.