— Как я караш, Джон? — попита Мириам, когато вдигна очи и съгледа пред себе си своя племенник.
— Повишиха ме, сега отговарям за стажантите, лельо Мириам — отвърна той точно когато Робин прекоси залата и застана при тях.
— Защо не дойдеш на вечеря с нас — покани той брат си. — Тъкмо ще се запознаеш с някои от приятелите ми.
Джон бе трогнат от поканата, докато не му поднесоха сметката и за седмината.
— Много скоро ще мога да те поканя в „Риц“ — оповести Робин, след като пресушиха шестата бутилка вино.
Докато се прибираше с трета класа в Бирмингам, Джон благодареше на съдбата, че ако не друго, поне си е купил билет за връщане — бе дал на брат си пет лири стерлинги назаем и портфейлът му беше празен.
Не стъпи в Лондон до дипломирането на Робин.
Майка му писа да дойдел на всяка цена, понеже щели да обявят наградените и тя била подочула, че брат му е сред тях.
Когато Джон пристигна на изложбата, тя вече бе в разгара си. Тръгна да обикаля бавно залата, като поспираше пред някои от картините — да им се полюбува. Доста време посвети на последните усилия на Робърт. Под платната не пишеше брат му да е спечелил някоя от първите награди — той дори не бе споменат сред „добре представилите се“. По-важното в случая обаче бе, че този път нямаше и червени точки. Това напомни на Джон, че доходите на майка му явно изостават от инфлацията.
— Журито си има протежета — обясни тя, както седеше в ъгъла — стори му се още по-посърнала и от преди.
Джон кимна и реши, че сега не му е времето да й съобщава как е получил поредното повишение в компанията.
— Докато е учил, Търнър не е взел нито една награда — добави само майка му.
— Какво смята да прави Робин оттук нататък? — попита Джон.
— Мести се в ателие в Пимлико15, за да не се разделя с приятелите си, а това е изключително важно, когато си създаваш име.
Не се налагаше Джон да пита кой ще плаща наема, докато Робин „си създава име“.
Когато брат му го покани на вечеря, Джон се извини, че трябва да се прибира в Бирмингам. Приятелите на Робин бяха доста разочаровани, докато Джон не извади от портфейла си банкнота от десет лири стерлинги.
След като Робин се дипломира, двамата братя се виждаха само от дъжд на вятър.
След около пет години Джон беше поканен в Лондон — на конференция на Конфедерацията на британските индустриалци, на която да говори за проблемите в автомобилостроенето, и реши да изненада брат си, като отиде без предупреждение в жилището му и го покани на вечеря.
След закриването на конференцията взе такси до Пимлико, но изведнъж се притесни, задето се изтърсва така на Робин, без предварително да му се е обадил.
Качи се по стълбите на последния етаж и със свито сърце натисна звънеца. Когато вратата най-сетне се отвори, трябваше да мине доста време, докато Джон се окопити и осъзнае, че мъжът пред него е брат му. Само за пет години се бе променил до неузнаваемост. Беше побелял. Под очите му имаше торбички, лицето му беше подпухнало, кожата висеше като превтасало тесто, бе напълнял най-малко с двайсет килограма.
— Джон! — възкликна той. — Каква изненада! Нямах представа, че си в Лондон. Влизай, де!
Вътре го удари смрад. Отпърво Джон си помисли, че така миришат боите, после обаче, след като се огледа, видя, че недовършените картини са далеч по-малко от празните бутилки от вино.
— Изложба ли подготвяш? — попита той, вторачен в едно от недовършените платна.
— Не, поне засега не се очертава — отвърна брат му. — Не че не проявяват интерес, но не мога да се похваля с нищо определено. Знаеш ги що за стока са лондонските галеристи.
— Да ти призная, не знам — каза Джон.
— Трябва или да си нашумял, или за теб да пишат по вестниците, за да благоволят да ти предоставят стените на галериите си. Знаеш ли, че приживе Ван Гог не е продал нито една картина?
Докато вечеряха в близкото ресторантче, Джон понаучи едно-друго за приумиците на художествения свят и какво мислят някои критици за творчеството на Робин. С радост установи, че брат му е все така самоуверен и смята, че е само въпрос на време да получи признание.
Монологът на Робин се проточи чак до края на вечерята и едва след като се върнаха в жилището му, Джон успя да вземе думата и да сподели, че се е влюбил в момиче на име Сюзан и скоро ще се жени. Робин, естествено, не се сети да го пита какво ново-вехто в „Ренолдс и сие“, затова и не научи, че брат му се е издигнал до заместник-директор.
Преди да тръгне за гарата, Джон плати доста просрочени сметки на Робин и му пъхна в ръката чек за сто лири стерлинги — никой от двамата не си направи труда да споменава, че са назаем. Докато Джон се качваше на таксито, брат му се сбогува с думите: