Робърт Галбрейт
Тревожна кръв
Корморан Страйк #5
На Барбара Мъри,
социален работник, член на
Работническата образователна асоциация,
учител, майка, баба, жесток бриджор
Те дириха я упорито и всеки бе разпитан,
преровиха ѝ вещите за някаква следа,
но нямаше такава. Каква ли зла съдба,
каква злочестина я беше сполетяла,
та бе открадната, отвлечена нанейде,
задълго щеше да остане неизвестно.
Ако не беше така, би значело, че нещо изчезва в нищото,
което е математически абсурд.
Първа част
И ето че настъпи ведро лято...
1
Не мога за него аз да не разкажа,
защитника на правдата, на име Артегал...
– Ти си корнуолец по рождение и възпитание – заяви раздразнено Дейв Полуърт. – Страйк дори не е истинската ти фамилия. По право си Нанкароу. Нали няма да седнеш да ми разправяш сега, че би се нарекъл англичанин?
„Виктъри Ин“ беше толкова препълнен в тази августовска вечер, че пиещите, за които нямаше място вътре, се бяха скупчили на широките каменни стъпала, водещи надолу към залива. Полуърт и Страйк седяха на маса в ъгъла, вече обърнали по няколко халби, за да отпразнуват трийсет и деветия рожден ден на Полуърт. Вече от двайсет минути се обсъждаше темата за корнуолския национализъм, но Страйк имаше чувството, че е било по-дълго.
– Дали бих се нарекъл англичанин ли? – заразсъждава на глас той. – Не, по-скоро британец.
– Я стига – пламна късият фитил на Полуърт. – Не би го направил. Само се опитваш да ме нервираш.
Двамата приятели бяха пълни противоположности по външност. Полуърт беше нисък и набит като жокей, с обветрено и преждевременно набръчкано лице, а загорелият му скалп прозираше през оредяващата коса. Фланелката му беше смачкана, сякаш я бе вдигнал от пода или я бе измъкнал от панера за пране, а джинсите му бяха оръфани по краищата. На лявата му ръка над лакътя бе татуиран в черно и бяло кръстът на свети Пиран Корнуолски; на опакото на дясната му длан имаше дълбок белег, сувенир от близка среща с акула.
Приятелят му Страйк приличаше на изгубил форма бивш боксьор, какъвто той и беше; едър мъж, близо метър и деветдесет, с крив нос и гъста къдрава коса. Нямаше татуировки и въпреки постоянно наболата плътна брада бе спретнат и грижливо огладен, което навяваше предположения за бивш полицай или военен.
– Роден си тук, значи си корнуолец – упорстваше Полуърт.
– Бедата е там, че по този стандарт ти си бирмингамец.
– Бягай оттук бе! – възкликна Полуърт, сериозно уязвен. – Тук съм от двегодишен, а моминската фамилия на майка ми е Тревелиън. – Идентичността ти е, каквато я усещаш тук. – И той се тупна в гърдите над сърцето. – Предците на мама от векове са живели в Корнуол.
– Не съм силен по тая част с кръвта и родното място...
– Чу ли за последното проучване, което са направили? – заговори Полуърт и прекъсна Страйк. – На въпроса „Какъв е етническият ви произход“ половината... забележи, половината са отметнали „корнуолец“, а не „англичанин“. Това е огромен напредък.
– Браво – коментира Страйк. – Остава само да вкарат квадратчета за думнонии[1] и римляни.
– Няма да прокопсаш с този назидателен тон – заяви Полуърт. – Твърде много се заседя в Лондон, момче... Няма нищо лошо в това да се гордееш с произхода си. Нормално е общностите да искат известна автономия от властта. Шотландците ще поведат парада догодина. Само гледай. Получат ли те независимост, това ще отприщи нещата. Келтските народи из цялата страна ще се раздвижат. Искаш ли още една? – добави и посочи към празната халба на Страйк.
Страйк беше дошъл в пъба, жадуващ да намери отмора от напрежението и тревогите, а не да бъде тормозен с корнуолско политиканство. Лоялността на Полуърт към „Синовете на Корнуол“, националистическата партия, в която той бе постъпил още на шестнайсет, явно съвсем го бе обсебила през тази една година, откакто се бяха видели последния път. Дейв обикновено бе в състояние да разсмее Страйк като никой друг, но по отношение на независимостта на Корнуол не бе склонен на шеги, а Страйк тази тема го интересуваше, кажи-речи, колкото обзавеждане с мека мебел или зяпане по минаващи влакове. За секунда му мина през ума да каже, че трябва да се връща в къщата на леля си, но перспективата за такова нещо бе още по-потискаща от гневните тиради на стария му приятел срещу супермаркетите, нежелаещи да поставят кръста на свети Пиран върху стоки с корнуолски произход.