– Зелени пердета? Кой с всичкия си има зелени пердета? Какви хора има в днешно време. Но може да са далтонисти. Или ирландци.
Не го каза на някого конкретно, просто си бе създала навика да мисли на глас, защото така беше по-удобно за жена, която през последните години и без това е свикнала никой да не я слуша.
През това време Рогер подритваше подовия перваз и мърмореше „хлабав е“ и не чу и дума от това, което каза Анна-Лена. Подовият перваз вероятно беше хлабав най-вече защото Рогер от десет минути стоеше и го риташе, но за човек като него истината си е истина, независимо от причините.
От време на време Анна-Лена му прошепваше какво смята за другите посетители в апартамента. За жалост, в днешно време Анна-Лена я биваше да шепне горе-долу толкова, колкото я биваше да мисли наум, така че резултатът беше нещо средно между шепот и викане, или вербален еквивалент на пръдня в самолет, за която човек си мисли, че не мирише само защото я изпуска малко по малко. Никога не успяваме да сме толкова дискретни, колкото си въобразяваме.
– Онази жена на балкона, Рогер, за какво ѝ е на нея този апартамент? Личи си, че е твърде богата за такова място, така че какво прави тук? И е с обувки. Човек трябва да си свали обувките, като е на оглед, всички го знаят!
Рогер не отговори. Анна-Лена се опули към Зара през прозореца на балкона, все едно Зара бе пръднала. После Анна-Лена се наведе още по-близо до Рогер и прошепна:
– Ами онези жени в антрето? Наистина изглеждат, сякаш не могат да си позволят да живеят тук! Не е ли така?
Рогер преустанови ритането на перваза, обърна се към съпругата си и я погледна дълбоко в очите. После каза три думички, които никога не бе казвал на която и да е друга жена. Каза:
– По дяволите, скъпа.
Те вече не се карат или може би го правят през цялото време. Когато двама души са били заедно достатъчно дълго, понякога няма разлика между това да спрат да се карат и да спре да им пука.
– По дяволите, скъпа, не забравяй да кажеш на всички, с които разговаряш, че апартаментът се НУЖДАЕ ОТ РЕМОНТ! Така няма да отправят оферта – продължи Рогер.
Анна-Лена го погледна объркано.
– Какво лошо има в ремонтирането? Рогер въздъхна.
– По дяволите, скъпа. За нас няма лошо, да. Ние можем да направим ремонт. Но другите? Личи си, че никой от тях си няма и представа от ремонтиране.
Анна-Лена кимна, после сбърчи нос и подуши демонстративно въздуха около себе си.
– И май мирише на влага? Може би дори на мухъл? Рогер я беше научил, че винаги трябва да пита брокерите за тези неща, и то високо, така че всички останали да чуят и да се разтревожат.
Рогер затвори очи раздразнено.
– По дяволите, скъпа, питай брокерката, не мен. Анна-Лена кимна наранено и си помисли на глас:
– Просто репетирах.
Зара ги чуваше от балкона, но продължаваше да се взира напред. Всеки път, когато погледнеше моста, я обземаше същата паника, същото гадене и разтреперване. Може би си въобразяваше, че някой ден ще се почувства по-добре или поне по-зле, може би някой ден усещането щеше да е толкова нетърпимо, че самата тя щеше да скочи. Погледна надолу, но не беше сигурна, че е достатъчно високо. Хората, които определено искат да живеят, и тези, които безспорно искат да умрат, имат нещо общо помежду си: ако ще скачат отнякъде, искат да са сигурни във височината. Зара просто не знаеше към коя от двете групи спада. Това, че не харесваш живота, не означава непременно, че предпочиташ алтернативата. Така че от цяло десетилетие тя ходи на огледи на апартаменти, стои на балконите, взира се в моста и балансира насред най-лошите си страхове.
Чу нови гласове от апартамента: това беше другата двойка, младата. Казваха се Юлия и Ру. Едната беше руса, другата чернокоса, и двете се джафкаха шумно, както прави човек, когато е млад и вярва, че всяко чувство, което разбърка хормоните му, е абсолютно уникално. Юлия беше бременна, а Ру беше дразнеща. Дрехите на едната изглеждаха, сякаш ги е ушила сама от плащове, откраднати от убити вълшебници, а дрехите на другата изглеждаха така, сякаш продава наркотици пред зала за боулинг. Ру (това беше прякор[2], разбира се, но го имаше от толкова отдавна, че дори самата тя се представяше по този начин, което беше само една от многото причини Зара да я сметне за дразнеща) обикаляше, размахваше телефона си към тавана и повтаряше:
– Тук няма никакво покритие! Юлия се сопна в отговор: