Ленарт: Не, другото. Останалите също ли са в полицейското управление, между другото?
Джак: Кои?
Ленарт: Ами всички, които бяха в апартамента.
Джак: Някого конкретно ли имаш предвид?
Ленарт: Зара. Например.
Джак: Например?
Ленарт: Не е нужно да ме гледаш така, сякаш съм казал нещо неприлично. Човек не може ли, таковата, просто да попита?
Джак: Да, Зара е тук. Защо?
Ленарт: Уф, ами питам. Понякога хората будят любопитство, а тя е единственият човек от много време, когото не можах да разгадая. Опитах се, но така и не я разбрах. Защо се смееш?
Джак: Не се смея.
Ленарт: Смееш се!
Джак: Да, извинявай, не беше нарочно. Засмях се заради нещо, което съм чувал от баща си.
Ленарт: Какво?
Джак: Той казва, че човек се жени за жената, която не може да разбере. И прекарва живота си в опити да го направи.
57.
„Смъртта, смъртта, смъртта“, мислеше си Естел в гардероба. Веднъж преди много години прочете, че любимата ѝ писателка имала навика да започва телефонните разговори по този начин: „Смъртта, смъртта, смъртта“. С това изчерпвала темата и можела да продължи нататък. В противен случай всички разговори след определена възраст никога не се въртели около живота, а около другото. Естел можеше да я разбере. Същата писателка веднъж написа, че „човек трябва да живее така, че да се сприятели със смъртта“, но това вече не ѝ беше толкова ясно. От времето, когато четеше приказки за лека нощ на децата, бе запомнила как Питър Пан възкликва: „Да умреш, ще бъде страшно голямо приключение“[6]. Може би е така за тези, които умират, но не и за тези, които остават след тях. Тях ги очакват хиляди изгреви в красивия затвор на живота. Бузите ѝ потръпнаха, напомняйки ѝ, че е остаряла. Кожата ѝ вече беше толкова изтъняла, че непрестанно я раздвижваха неуловими за другите хора ветрове. Естел нямаше нищо против старостта, само против самотата. Запознанството ѝ с Кнут не беше като любовните истории, за които беше чела. Чувстваха се по-скоро като деца, открили перфектния другар за игри. Когато Кнут я докосваше, до самия край, Естел я изпълваше усещането, че се катери по дървета и скача от кейове. Но най-вече ѝ липсваше да го разсмива така, че от устата му да се разхвърчат парченца от сутрешните бъркани яйца. С възрастта това ставаше все по-забавно особено когато той започна да носи зъбни протези.
– Кнут е мъртъв – каза тя на глас за пръв път и преглътна тежко.
Юлия се загледа в пода, мълчейки нерешително. АннаЛена обмисляше да каже нещо, но накрая вместо това се наведе към Естел и я почука по рамото с бутилката вино. Естел я взе, отпи две малки глътки, върна я на Анна-Лена и продължи, донякъде говорейки на самата себе си:
– Но много го биваше в успоредното паркиране. Можеше да паркира със затворени очи. Най-много ме боли, когато видя нещо забавно и си помисля „Кнут щеше така да се засмее, че да опръска целия тапет с яйца“... тогава си представям, че просто е отишъл да паркира. Не беше перфектен, Бог е свидетел, че никой мъж не е, но всеки път, когато пътувахме някъде и валеше дъжд, Кнут винаги ме оставяше точно пред входа. За да мога да чакам на топло, докато той... паркира колата.
Между трите жени се вклини тишина, която бавно изтръгна речниковия им запас, докато накрая никоя от тях нямаше представа какво изобщо би могло да се каже. Смъртта, смъртта, смъртта, мислеше си Естел.
Една от последните нощи, докато Кнут лежеше в болницата, тя го попита: „Страх ли те е?“. А той отговори: „Да“. После пръстите му се заровиха в косата ѝ и той добави: „Но нямам против и малко спокойствие. Можеш да го напишеш на надгробната ми плоча“. Естел така се засмя, че омаца цялата му възглавница със сополи. Когато Кнут си отиде, тя плака толкова силно, че не можеше да диша. Тялото ѝ вече не беше същото, сви се в себе си и така и не се разгъна.
– Той беше моето ехо. Сега всичко, което правя, е по-тихо – каза тя на другите жени в гардероба.
Анна-Лена почака доста, преди да си отвори устата, тъй като, макар да започваше да се напива, осъзнаваше, че добрият тон повелява да не прозвучи алчно. Това, естествено, бяха пропилени секунди, защото веднъж щом изрече мисълта, нито добронамереността ѝ, нито всички царски коне биха могли да скрият надеждата в гласа ѝ.
– Значи... щом не е вярно, че мъжът ти паркира колата, мога ли да попитам вярно ли е, че оглеждаш апартамента за дъщеря си, или това е...
– Не, не, дъщеря ми живее в редова къща с мъжа си и децата – отговори Естел засрамено.