Юлия въздъхна.
– Екзотична? Защото има различен цвят на косата от теб и мен?
Естел я погледна нещастно.
– Вече не се ли казва така?
Юлия дори не знаеше откъде да подхване обяснението, че съпругата ѝ не е плод. Вместо това просто си пое дъх и продължи:
– Както и да е: беше хубава. Много хубава. Дори по-хубава, отколкото е сега. Не че... само не ѝ го казвайте, по дяволите... все още е хубава! Но аз, да, определено бих, сещате се... с нея. Но бях обвързана. Тя обаче продължи да идва и да купува лалета. Понякога няколко пъти в седмицата. И ме караше да се смея, високо. Човек рядко среща такива хора. Случи се да разкажа на майка ми и тя каза: „С красивите не се живее дълго, Юлан. Но забавните, ой, ой, ой, те са за цял живот“.
– Мъдра майка – каза Естел.
– Да.
– Пенсионерка ли е?
– Да.
– Какво работеше преди?
– Чистеше офиси.
– А баща ти с какво се занимаваше?
– Удряше жени.
Естел придоби сащисан вид, Анна-Лена – мрачен. Юлия погледна двете жени и се замисли за майка си. Най-хубавата ѝ черта беше, че винаги гледаше живота право в очите и си оставаше романтичка, независимо с какво се сблъскваше. За това се иска по-особен вид сърце, какъвто почти никой няма.
– Бедното дете – прошепна Естел.
– Проклета свиня – измърмори Анна-Лена.
Юлия сви рамене, отръсквайки се от чувствата, както правят децата, пораснали преждевременно.
– Напуснахме го. Той не тръгна след нас. Дори не го мразех, защото мама не ми даваше. След всичко, което ѝ беше сторил, тя дори не ме оставяше да го мразя. Исках да срещне друг човек, някой мил мъж, който да я разсмива, но тя все казваше, че аз съм ѝ достатъчна. Но... когато ѝ разказах за Ру, мама видя нещо в мен, което ме накара да видя нещо в нея. Това сигурно звучи... не знам как да го обясня. Нещо, което бе преживяла някога и на което вече не се надяваше, разбирате ли какво имам предвид? И си помислих... такова ли е чувството? Онова, за което всички говорят? Истинското?
Анна-Лена избърса капка вино от брадичката си.
– Какво стана после?
Юлия примигна, първо бързо, после бавно.
– Годеницата ми още беше в Австралия. Ру дойде в магазина. Сутринта бях говорила с мама по телефона и тя само се засмя, когато ѝ казах, че не знам какво изпитва Ру и дали изобщо изпитва нещо. Просто каза: „Слушай, никой не обича лалета чак толкова много, Юлан!“. Опитах се да ѝ възразя, но мама каза, че вече почти изневерявам, щом мисля толкова много за нея. Каза, че Ру е „цветарската ми афера“. Разплаках се. След това ето ме в магазина, Ру влезе, а аз така се разсмях на нещо, което каза, че я наплюх по лицето. Тя също се засмя. После събра кураж, понеже аз нямах никакъв, и ме попита дали искам да изляза на по питие с нея. Казах да, но бях толкова притеснена, че когато се видяхме, се напих ужасно. Излязох да пуша, скарах се с охранителя и той не ме пусна да вляза обратно. Така че посочих през прозореца към Ру, която стоеше на бара, и казах, че това там е моето момиче. Охранителят отиде при нея, обясни ѝ какво съм казала, тя излезе и вече наистина беше моето момиче. Обадих се на годеницата си и развалих годежа. Сигурно не е спирала да се забавлява оттогава. А аз... по дяволите, обичам да ми е скучно с Ру, това откачено ли звучи? Обичам да се караме за дивани и домашни любимци. Тя е цялото ми ежедневие. Целият ми... свят.
– Обичам ежедневието – призна Анна-Лена.
– Майка ти е била права, хората, които ни разсмиват, са за цял живот – повтори Естел, присещайки се за един британски писател, който пишеше, че няма нищо друго на света така заразно и неустоимо като доброто настроение[7]. После се сети и за една американска писателка, която пишеше, че самотата е като глада, не осъзнаваш колко си гладен, докато не започнеш да се храниш.[8]
Юлия пък си спомни как майка ѝ, когато Юлия ѝ каза, че е бременна, първо погледна нейния корем, после корема на Ру и попита: „Как решихте коя от вас да... забременее?“. Юлия, разбира се, се подразни и отвърна иронично: „Играхме на камък, ножица, хартия, мамо!“. Майка ѝ ги изгледа с мъртвешка сериозност и попита: „Кой спечели?“.
Юлия се засмя. И все още ѝ е смешно. Затова каза на жените в гардероба:
– Ру ще бъде фантастична майка. Може да разсмее всяко дете точно като моята майка. Защото и двете имат чувство за хумор като на деветгодишно.
– Ти също ще си фантастична майка – обеща Естел. Торбичките под очите на Юлия се размърдаха леко, когато тя примигна.
– Не знам. Струва ми се така непосилно всичко, а другите родители изглеждат толкова... весели през цялото време. Забавляват се, шегуват се и повтарят, че човек трябва да си играе с децата, а аз не обичам да си играя, не обичах дори когато бях малка. И се страхувам, че ще разочаровам детето. Когато забременях, всички казаха, че нещата ще се променят, но аз дори не харесвам всички деца. Мислех си, че ще бъде различно, но като се срещам с приятелски семейства, все още смятам, че децата им са досадни и имат скапано чувство за хумор.
7
Непълен цитат от „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс. Откъсът е взет от българския превод на Нели Доспевска и е леко съкратен, за да съответства на шведския текст. – Б. пр.
8
Цитатът е от Faithless: Tales of Transgression на Джойс Каръл Оутс, няма официален български превод. – Б. пр.