Анна-Лена взе думата лаконично и директно.
– Не е нужно да харесваш всички деца. Само едно. А децата нямат нужда от най-добрите родители на света, имат нужда от своите родители. Ако трябва да съм напълно честна, много често децата всъщност просто се нуждаят от шофьор.
– Благодаря, че го каза – прошепна искрено Юлия. – Просто се страхувам, че детето ми няма да бъде щастливо. Че ще наследи тревогата и несигурността ми.
Естел я погали по косата. Бавно, може би колкото заради нея, толкова и заради самата себе си.
– От детето ти ще стане човек, ще видиш. А хората не са нормални.
– Колко успокояващо – усмихна се Юлия. Естел продължаваше спокойно да я милва.
– Ще правиш ли всичко възможно, Юлия? Ще защитаваш ли детето с цената на живота си? Ще му пееш ли, ще му четеш ли приказки, ще му обещаваш ли, че утре всичко ще бъде наред?
– Да.
– Ще го отгледаш ли така, че да не се превърне в някой от онези идиоти, които не си свалят раниците, когато се возят в градския транспорт?
– Ще направя каквото мога – обеща Юлия.
Естел се сети за друг писател, който преди почти сто години бе написал, че вашите деца не са ваши деца, те са синове и дъщери на копнежа на самия живот[9].
– Значи ще се справиш добре. Не е нужно да обичаш майчинството, не и през цялото време.
Анна-Лена вметна:
– Аз не обичах акото, ни най-малко. В началото е поносимо, но когато детето стане на около година, започва да ака като лабрадор. И то голям, не някое кутре, ами...
– Окей – кимна Юлия, за да не я остави да довърши.
– На определена възраст нещо се случва с консистенцията, акото става като лепило, остава под ноктите, а после човек се почесва по лицето на път за работа и...
– Добре! Благодаря, това е достатъчно! – натърти Юлия, но Анна-Лена беше набрала скорост и не можеше да намали.
– Най-лошото е, когато почнат да канят приятели вкъщи и изведнъж в банята ти се появява непознато петгодишно дете, което крещи, че иска да го избършат. Акото на собствените ти деца – добре, но на чуждите...
– БЛАГОДАРЯ! – настоя Юлия.
Анна-Лена стисна устни. Естел се изкиска.
– Ще бъдеш добра майка. Освен това си добра съпруга – добави тя, въпреки че Юлия дори не беше изказала другия страх на глас.
Юлия допря длани до корема си и се загледа в ноктите си.
– Мислиш ли? Понякога имам чувството, че само се оплаквам от Ру. Въпреки че я обичам.
Естел се усмихна.
– Тя го знае. Повярвай ми. Все още ли те разсмива?
– Да. Божичко, да.
– Значи знае.
– Представа си нямаш, уау, кара ме да се смея постоянно. Първия път, когато двете щяхме да... знаете... – започна Юлия, но се спря, тъй като не откри дума, за която да е сигурна, че няма да ужаси нито една от двете по-възрастни жени.
– Какво? – попита Анна-Лена неразбиращо. Естел я сръчка с лакът и намигна.
– Сещаш се. Първия път, когато са щели да „ходят до Стокхолм“.
– О! – възкликна Анна-Лена и се изчерви чак до глезените.
Но Юлия като че не ги чу. Зарея поглед, опитвайки да си спомни шегата, която Ру разказа в таксито преди въпросния първи път и която Юлия искаше да разкаже сега. Но вместо това започна да срича.
– Аз... ужас, бях забравила. Тъкмо бях прала и от вратата на спалнята висяха бели чаршафи да съхнат. Ру отвори вратата и без да иска, навря глава в чаршафите. Опита се да се престори, че нищо не е станало, но усетих как се сви. Попитах я какво има, но първоначално тя не искаше да ми каже. Не искала да ме товари с това толкова рано, страхувала се, че ще скъсам с нея още преди да сме се събрали. Но аз започнах да ѝ опявам, а мен адски ме бива да опявам и в крайна сметка Ру ми разказа как семейството ѝ се добрало дотук. Прекосявали планините посред нощ и децата носели със себе си бели чаршафи. Ако чуели хеликоптер, трябвало да се хвърлят в снега и да се покрият с чаршафите, за да не се виждат. Родителите им щели да побягнат в различни посоки, така че мъжете в хеликоптера, в случай че решат да стрелят, да се прицелят в подвижните мишени. А не в... дори не знам как бих могла...
Тя се пропука като скреж върху локва. Първо около очите ѝ се появиха тънки като косъмчета бръчки, после цялото ѝ лице се пръсна наведнъж. Яката на пуловера ѝ потъмня. Мислеше си за всичко, което Ру ѝ разказа онази нощ, за непонятните жестокости, които някои хора бяха в състояние да причинят на другите, и за проклетата, болна лудост на войната. После се замисли как Ру, след всичко това, някак си бе успяла да се превърне в човек, който кара другите да се смеят. Защото по време на похода през планините родителите ѝ я бяха научили, че хуморът е последната защитна линия на душата. Щом още се смеем, значи сме живи. С игрите на думи и шегите за пръдни давали отпор на безнадеждността. Ру ѝ разказа всичко това през онази най-първа вечер и след това Юлия получи колкото си иска ежедневие с нея.
9
Леко неточен цитат от „Пророкът“ на Халил Джубран. Откъсът е взет от българския превод на Мая Ценова и Спас Николов и е леко променен, за да съответства на шведския текст. – Б. пр.