Бретан, 1142 г.
Игуменът не е доволен. Пъхна ръце в джобовете на бялото си расо; издува бузи като котка, чиято козина настръхва, за да изглежда по-голяма и страшна. Поглежда отшелника, библейска фигура с кафяво расо и дълга бяла брада; и мъжа до него: белезите, носът, който не е зараснал правилно, след като изпъкналата част на един щит го строши, силата на мишците.
— Манастирът е пълен — казва той.
Той е дебел мъж в една изпосталяла земя. Не е стигнал дотук, взимайки монаси, които не могат да изкарат издръжката си. Иска по-малките синове на известни семейства: младежи, които ще донесат дарения, покровителство, наследство. Не иска някакъв сирак, измъкнат от горите и с кой знае какви грехове на съвестта. Обаче отшелникът притежава духовна тежест. Игуменът е длъжен поне да се престори, че го слуша.
— Как се казваш?
— Кре… Кретиен. — Името още не ми подхожда, но съм решен, че скоро и това ще стане.
Игуменът прави гримаса. Мисли, че се опитвам да го впечатля с благочестието си.
Вторачва се в главата ми. Монахът острига косата ми почти до голо, но все още има остатък от фалшивата тонзура, която носех за нападението. Дали не си мисли, че съм разстриган монах, който е избягал от предишния си дом? Или е чул за мъжете, които са се преоблекли като убитите монаси и са изклали гарнизона в Ил де Пеш? Вероятно не е. Съмнявам се, че Малегант е оставил свидетели.
— Приемал ли си някога духовен сан?
— Само най-нисшата степен, и то много отдавна.
Оглеждам стаята на игумена. Може и да е дебел, но не е прахосник — помещението е по-спартанско, отколкото човек би очаквал. Единственият разкош са книгите. Притежава обичайната за сана му литература: библия, требник, молитвеник и счетоводни книги. Но и много хубави томчета с кожени подвързии. Виждам Вергилий, Овидий, Цицерон и Цезар.
Проследява погледа ми и сигурно се чуди дали не кроя планове да го ограбя.
— Мога да чета и пиша — съобщавам доброволно. — На латински и романски.
Игуменът облизва устни.
— Брат Едуард, който работеше в скриптория, умря преди два месеца. Тук е трудно да се намери човек, който да го замени.
— Вземи го поне като послушник — предлага отшелникът.
Все още не съм разбрал какво се случи в полето с камъните — дали напуснах този свят за известно време, като мъжете в историите на мама; дали съм го сънувал; или което е по-странно — дали се бе случило в действителност. Каквото и да е станало, онази нощ Питър от Камрос умря.
Родилните болки на новия ми живот бяха тежки и мъчителни. Отшелникът изигра ролята на акушерка. Намери ме в гората и ме заведе у дома си — торфена колиба до изворче. Шест дни лежах с треска на нар върху тръстиков дюшек. Спаси ми живота с мед и хляб, потопен в мляко; използва изкуството си да прави мехлеми, с които мажеше челото ми; шепнеше молитви в ухото ми.
Когато треската ме напусна, предложи да се изповядам.
— Нещо у теб притиска сърцето ти като камък. Трябва да го махнеш, ако искаш отново да си едно цяло.
Косата му стърчеше във всички посоки и на места беше кална. Обаче в тъмнокафявите му очи имаше дълбоко спокойствие. И вяра.
Коленичих пред него в гората. Разказах му как с години мразих Бог, как скитах сляпо, без да зная къде отивам. Как всичко, което върших, беше зло. Изповядах му всичко. Прелюбодеянието с Ада. Мъжете, които съм убил: от Атолд дьо Лорие до охраната на графа в Ил де Пеш. Дълго преди да свърша, сълзите се стичаха по лицето ми. Греховете бях впримчили здраво душата ми, но аз ги изтръгнах с корените и ги изхвърлих, за да може отшелникът да ги види. Чудех се дали без тях ще има нещо, което да ме крепи.
Отшелникът ме изслуша в мълчание. Когато свърших, го погледнах в очите, за да разбера какво мисли. Беше ги затворил: но дори силната му воля не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето му. Беше монах, а не светец.
— Ужасни грехове — измърмори той.
Думите ме пронизаха като копие. Лицето ми почервеня. Част от мен искаше да го удари, да прекърши лицемерното му тяло и да изтръгне с бой прошката, за която копнеех. Другата част, по-голямата, знаеше, че не я заслужавам. Превих се, люшкайки се на коленете си.
Нещо запърха по челото ми като пеперуда. Вдигнах ръка, за да я прогоня, но не се махна. Отворих очи. Ръката на монаха трепереше от усилието да я сложи на главата ми.
— Бог е Любов и според Светото писание, който пребивава в Любов, пребивава в Бог и Господ е в него.
Той се взря в очите ми. Виждах колебанието му.