— Ще пребиваваш ли в Христа? Ще покажеш ли любов към необичащите, ще покажеш ли милост към безмилостните?
Кимнах. Накара ме да повторя словата и аз го направих, запъвайки се от нетърпение. Имах нужда от прошката му така, както семето копнее за слънце.
— Христос да прости греховете ти и да те направи съвършен във всички отношения!
Взе дървената паница, която използваше, и я потопи в извора. Спомних си една история, която ми разказваше — за магически извор, който призовавал рицар, готов за бой, ако пиеш от водата му. Монахът изля водата върху главата ми. Тя потече по лицето ми и отми сълзите, докато вече не усещах вкуса на солта им.
Чух да шепне сякаш на себе си:
— Благословени са състрадателните, защото ще получат състрадание.
Така се роди Кретиен.
Исках да остана с него, но той не ми позволи. Виждах как ден след ден нетърпението му расте, макар да правеше всичко, за да го скрие. Бях нарушил усамотението му, беше го споделил с мен за малко, но сега си го искаше обратно.
Когато укрепнах достатъчно, за да мога да вървя, той ме заведе в манастира.
Да бъдеш монах се оказа по-лесно, отколкото смятах — не беше чак толкова различно от това да си рицар. Монасите са воини Христови, на гарнизон край най-дивите граници на християнството: манастирът е тяхната крепост. Бяха отклонили реката, за да направят крепостен ров; бяха построили високи стени и наблюдателни кули; бяха изсекли голяма ивица гора, така че никой да не се приближи незабелязан. Вътрешна стена разделя парцела на вътрешен и външен двор. Аз работя в скриптория във вътрешния двор, странично долепен до скита, граничещ от едната страна с черквата, а от другата — с трапезарията и спалните помещения. Рядко ми се налага да напускам скита, да не говорим за вътрешния двор.
Като послушник деля килия с два пъти по-млади от мен момчета, които си шепнат в мрака. Сякаш съм се върнал в Хотфор. Дуелираме се с думи и се опитваме да се надминем с благочестиви постъпки, но иначе почти няма разлика. Отново съм дете.
Обаче децата порастват. Известно време се гордея с изкуплението си; чувствам се като пергамент, който е бил изстърган до чисто, сякаш не е било писано на него. Обаче сенките от старите думи винаги остават, просмукани в кожата. Ако се вгледаш между лъскавите редове на новия текст, ще видиш духовете. Понякога се будя с викове в спалното, притеглен от замъка на острова или от параклиса край гората. Момичето от замъка и Ада ме навестяват насън — понякога едната, друг път — другата, винаги пронизана в гърдите, твърде късно, за да я спася. Другите послушници си мислят, че съм обладан от демон.
Месеците минават. Всеки ден седя на писмената си маса и преписвам нечии чужди думи. Грешки започват да се промъкват в работата ми; библиотекарят ме хока; зяпам през прозореца и събуждам за живот стари спомени.
Питър от Камрос. Чудех се кога ще си спомниш кой си.
Питър е мъртъв. Сега съм Кретиен. Обаче дори здравите манастирски стени и безопасните ритуали не могат да задържат миналото ми вън. През целия си живот бях тласкан по този път, който не съм избирал. Провалих се във всяка любов или задължение, което съм поемал — към семейството ми, към моя господар Ги, към Ада. Затварянето в манастира няма да ме спаси, а ще ме погребе.
Имам нужда от отговори. Трябва да намеря Малегант.
Един ден при мен идва игуменът. Иска да замина за манастира майка, приората близо до Шатобриан. Тамошният библиотекар му е разрешил да бъдат преписани техни книги. Той едва не проточва лиги, докато описва тяхната библиотека, изреждайки ръкописите, които желае, подробно и с любов. Дава ми списък, муле, с което да ги пренеса, и малка кесия, за да платя велена и мастилото. Няма защо да се тревожа, че ще пътувам сам. Икономът на манастира и двама негови помощници ще откарат каруца вълна на панаира за тъкани.
Поемаме на изток. Другите монаси се правят, че не ми обръщат внимание, но често ги улавям да ме стрелкат с нервни погледи. Крачат свободно, когато мислят, че не съм наблизо, и млъкват, щом ме видят. Вперил съм очи в пътя и не го приемам лично. Когато си убил толкова хора, колкото мен, доброто мнение на твоите спътници не е от голямо значение.
През целия път до Рен се преструвам пред себе си, че в това пътуване няма нищо особено. Ще препиша ръкописите, после ще ги натоваря на мулето и ще поема обратно. Зная, че е лъжа, но ми помага да сдържам страховете си. На юг от Рен, когато пътят започва да ни изкачва през долината Шер, започвам да допускам идеята. Ден след ден, стъпка по стъпка, тя ме превзема, докато вече не мога да измисля друг план. Когато стигаме в Шатобриан, зная какво трябва да направя.