— На юг.
38.
Франция, 1142 г.
Покланям се на публиката. Из залата се понася смях. Сред тях няма крале, може би един-двама графове, но хората оценяват ласкателството.
Хвалбата ми привлича вниманието. Те се навеждат, за да слушат и да видят дали ще изпълня обещаното. Седя от едната страна на камината — едната половина на лицето ми е на светло, другата — в сянка. Те не ме виждат — очите им са пълни с рицари, замъци, крале и девойки, който призовавам пред тяхното въображение. Обаче аз мога да ги виждам и оглеждам лицата им за някое, което мога да позная.
Трябва да се върна в Троа и да намеря мъжа, който ме нае — златаря със сребърната ръка и небесносините очи. Обаче пътят от Шатобриан до Троа е дълъг и с парите, които взех от игумена, няма да стигна далече. Затова отново следвам турнирите — призрак от предишния ми живот, събирам дребните пари и спя, където намеря, докато странствам на изток.
Вече не яздя в бойния строй — поне това спазих от обещаното на отшелника. Сутрин служа като глашатай и обявявам рицарите, докато шестват пред трибуните. Всички гледат рицарите и никой не вижда мъжа, който е застанал пред тях и вика имената им. Работата на глашатая е да познава всички. В нощта преди състезанието си пробивам път между палатките и хановете в града и питам за името и оръжията на всеки рицар. Ходя на арената и ринговете, за да наблюдавам двубоите и хората, които ги гледат. Малегант намери рицарите си по този начин — сигурно някой от тях ще се върне към стария начин на живот.
Предишният живот ми липсва. Липсва ми полюляването на коня под мен, миризмата на масло, смола и горещ метал. Липсва ми вълнуващият страх, докато чакаш атаката, и връзката с мъжете около теб. Понякога едва устоявам да не изскоча на ринга с останалите рицари. Но не го правя. Обещанията, които дадох на отшелника, са мъгляви, но определено изключват боя за печалба.
Вечерите ходя на банкетите и разказвам истории за отдавнашни рицарски дела, още докато Артур е бил крал. Рицарите харесват тези истории. Представят си, че те са героите, и се чувстват оправдани.
В залата свещите са догорели. Публиката е захласната. Разказвам как Ерек видял Енида и се влюбил от пръв поглед; как животът в замъка им доскучал; как излизали заедно да търсят приключения и се научили да си имат доверие. Разказвам как са се сражавали със сто рицари и двама гиганти; как освободили царството на крал Еврайн от убийствен обичай. И накрая как Ерек завел Енида в Кардуел, за да я направи своя кралица и да заживеят щастливо.
Когато разказваш история, можеш да избереш нейния край.
Смях и ръкопляскания се понасят из залата. Виждам как лицата се променят, когато господарите и дамите се връщат в действителността. Това е най-близкото до магията нещо, което съм виждал на този свят. Кажи подходящите думи по подходящ начин, и можеш да промениш сърцата им.
Историята свършва — няма нищо повече. Те искат да повярват. Искат да живеят в свят, в който нещата свършват по определен начин и щастието е вечно. Във всичките ми истории това е най-голямата измислица.
— Влизат менестрели и започват да местят пейките за танци. Публиката се върти в очакване. Някои си тръгват, за да се върнат в квартирите си или за да се облекчат, или да се срещнат с любовници в големите конюшни, където винаги духа. Аз наблюдавам вратата, оглеждам лицата. Мъж с наметало с бродирани лъвове сякаш ми обръща специално внимание — задържам за миг погледа си върху него, докато разговаря с една дама. Извръщам очи.
Ето го и него. Мъжът със сиво, еднооко лице, който стоеше до ринга и наблюдаваше как мъжете се бият. Работя за човек, който винаги е заинтересуван да види добри бойци. Тогава носеше черно палто — днес е облечен в червено, обаче лицето му е ясно запечатано в моята памет. Сбръчканата празна орбита не се забравя лесно. Дали ме е познал?