Излиза. Откъсвам се от тълпата и хуквам подире му. Той вече е в другия край на двора — сянка в опушената светлина на мангалите. Стъпките ми сякаш кънтят твърде силно по плочника, но той не се обръща.
Градът е построен на хълм. Замъкът се издига на върха, а къщите се спускат по склоновете му към реката. Следвам едноокия надолу. Тълпите от турнира още изпълват главната улица, пият и пеят: лесно е да се скрия след тях, но е доста по-трудно да не го изпусна от поглед. На два пъти си мисля, че съм го изгубил, и намалявам разстоянието помежду ни.
Къщите свършват и се озоваваме на открита земя зад стените. Обикновено хората от града пасат овцете си на нея, но тази вечер се е превърнала в лагер за импровизираната армия. Прогонвам спомените за нощите, които с Ада прекарахме в подобни лагери — може би дори в същия този град.
Едноокият, изглежда, знае къде отива. Завива между две палатки и поема по тясна кална пътека. Ще ме види, ако тръгна след него. Поемам по следващата пътека между палатките, която върви успоредно на неговата. Коловете и въжетата ме спъват.
Пламъците на огън хвърлят сенки по платнището. Навеждам се и внимателно продължавам напред, като надниквам зад платнената стена. Четирима мъже, още по памуклийките, които са носили под броните, седят на пънове и пекат пойни птички на пръчки. Мъжът, когото последвах, се свива край тях, влачейки подгъва на скъпото си палто в калта, и заговаря тихо.
Промъквам се напред и се опитвам да чуя какво казва.
— … доведи ми го там.
— Как?
Обаче едноокият не слуша. Той гледа покрай огъня право в мен. Набръчканата кожа в орбитата се опъва, сякаш и невидимото око иска да ме види. В желанието си да го чуя съм застанал на светло.
— Това е той.
Твърде късно осъзнавам, че ги е наел да ме убият. Едва ли бих могъл да ги улесня повече. Рицарите грабват оръжията, разхвърляни около огъня, и скачат на крака. За секунда страхът ме задържа на мястото ми — не страх за моя живот, а страх, че ако сега изгубя плячката си от поглед, вече никога няма да го видя. Никога няма да намеря Малегант, за да получа отговори.
Но ако съм умрял, също няма да успея. Обръщам се и хуквам през лагера, прескачам въжета в мрака и разблъсквам зяпачите, преди да успеят да ме спрат. Виждам пред себе си пътя, завивам наляво под арката и след това по моста. В далечния край има караулно — след него мога да се скрия в гората. Стискам пръстена на портата и дърпам.
Заключена е. Управителят на замъка сигурно се е разтревожил, че турнирът ще привлече бандити. Блъскам по вратата, но във високата кула няма светлина. Вратарят вероятно е отишъл да се забавлява. И не знае, че току-що е подписал смъртната ми присъда.
Обръщам се и притискам гръб към портата. От свода виси единствена лампа. Четиримата рицари дебнат като вълци извън кръга от светлина. Всички стискат мечове в десниците.
Обещах на отшелника, че няма да се бия: не нося никакво оръжие, освен обикновен нож. Оглеждам се за помощ, но единственият човек на моста е просяк, който върви залитайки и почуква с тояжката си. Един от рицарите му прави предупредителен жест — прекарва пръст по гърлото си.
— Защо искате да ме убиете? — крясвам, нощта поглъща вика ми.
Най-близкият рицар вдига рамене. Не знае защо. Знае само, че са му платили да го направи. Вдига меча си, готов да нанесе удар, но се спира. Просякът продължава да се приближава — пръчката му почуква по дървения мост. Може би е сляп. Рицарят дава знак на един от хората си да се отърве от него. Иска ми се да го предупредя, но думите не излизат от устата ми.
Объркването и сенките ми пречат да видя какво се случва. Виждам само някакви размазани движения, мъгляви очертания и чувам плясък. Изведнъж на моста са останали само трима рицари. Просякът сякаш е пораснал с цяла педя, хвърлил е наметалото и държи пръчката като тояга. Двама от рицарите хукват срещу него. Единият получава толкова силен удар в гърдите, че чувам как ребрата му пукат. Пада като камък на земята. Мъжът зад него се спъва в тялото му и тоягата го запраща към парапета. Още едно ръгване, и той пада от моста.
Сега сме само трима души. Просякът сваля тоягата си като копие и бавно тръгва срещу последния рицар. Той отстъпва, докато гърбът му не опира в парапета. Претегля шансовете си и прави своя избор. Прекрачва парапета и скача в реката.
През цялото време стоя като вкаменен. Спасен ли съм? Просякът се обръща към мен.