Пред тях горският сумрак започна да изсветлява под сивото небе. Дърветата се разредиха, след това изчезнаха напълно. И двамата се вторачиха напред.
— Какво е станало с езерото?
Бяха се спуснали в дъното на голяма, широка долина, обгърната от околните хълмове. Може би някога мястото е било красиво, но сега беше пустиня. Черна кал се простираше от единия до другия край. Мъртвите дървета стърчаха по склоновете като останки от взрив. В центъра на разрушението, подобно на цвете, което расте на бойното поле, се издигаше черква от пясъчник с квадратна кула и без покрив.
— Дали това е „Мирабо“?
— Поне картата казва така. Това трябва да е потопеният параклис.
Спуснаха се с приплъзване по стръмния склон и тръгнаха по онова, което някога е било бряг на езерото. Дъг стъпи внимателно в калта. Изглеждаше твърда, но щом отпусна тежестта си, тя се разтвори и го засмука. Ели го задърпа със здравата си ръка.
— Може би по-нататък има брод.
Разрушението я съкруши. Колкото повече се вглеждаше, толкова повече отпадъци от езерото виждаше разхвърляни по калта. Ботуши и буйове, почернели дървесни стволове и скали. В средата на езерото, зад изгнилата коруба на гребна лодка се вееха изсъхнали водорасли. Най-много бяха костите — изкълваните до чисто риби гръбнаци. Птиците сигурно бяха преяждали.
Порив на вятъра раздвижи боровете. Мъртвата кафява гора потрепери, някъде по хълма се чу нещо като малък взрив и друго дърво се изтръгна от корен.
— Какво е това?
Дъг беше спрял, а Ели, загледана къде стъпва, се блъсна в него и едва не го събори. Заобиколи го, за да види какво го е накарало да спре.
На около три метра в басейна на езерото в калта лежеше плосък камък. Нямаше вид на кой знае какво, ако не се загледаш отвъд него и не забележиш другия, който лежеше на около метър нататък, и после следващия — наниз матови перли през калта до черквата. Бяха с твърде правилна форма и на равни разстояния, за да става дума за нещо случайно.
— Това е брод — зарадва се Ели. — Но как ли са стигали до първия камък?
— Тук трябва да има милион сухи клони. — Дъг забърза нагоре към края на гората. Върна се почти веднага с озадачено изражение, като влачеше дълга дъска.
— Намерих я в гората. Някой ни е оставил подвижен мост.
Ели огледа пустошта.
— Кой?
— Вероятно не твоите колеги. — Дъг хвърли дъската в езерния басейн и калта се разплиска. — Те не биха искали да си изцапат краката.
Продължиха през езерото, скачайки от камък на камък. Когато наближиха черквата, Ели видя кафеникава черта върху кулата, която подсказваше докъде се е издигала езерната вода. От повърхността беше стърчал само върхът на кулата.
— Кога се е случило пресушаването? — попита тя.
— Документът беше от миналата година. Значи тогава черквата е била още под водата.
Последният камък лежеше на известно разстояние от параклиса. Повърхността около него изглеждаше по-висока от околния басейн и те решиха да рискуват. Под краката им се разплиска кал, но малко под нея усетиха твърда скала.
— Щеше да потъне, ако не е била построена върху здрави основи.
— Кой я е построил?
Дъг не беше повярвал, че черквата е норманска. Но всъщност тя изглеждаше точно такава — назъбена квадратна кула; концентрични сводове около вратата, шарки като акулски зъби, които караха човек да се чувства погълнат жив. Вратата беше изгнила отдавна, но ръждясалите панти още стърчаха. През отвора Ели видя два реда колони, които водеха до издигнат подиум. Заприлича й на трезора в „Монсалват“.
— Толкова добре е запазена — възхити се тя. — Сигурно е най-малко на хиляда години, потопена кой знае откога. Но има нужда само от нов покрив и хубаво почистване.
— Норманите са строили за вечността.
Закрачиха по пътеката към подиума. Ели се вторачи в капителите на върха на колоните. Водата беше изгладила резбите до леки вълнички, но от време на време се различаваха очертанията на орел, на човек или някой фантастичен звяр.
По напречния неф намериха още каменни резби. Каменни гърбици стърчаха от калта, която покриваше пода. В началото решиха, че това са паднали парчета от зидарията, но бяха прекалено равномерно разположени. Когато се наведе и се вгледа по-внимателно, Ели видя беглите очертания на каменни фигури, легнали по гръб.
— Това са изображения — каза Дъг и посочи едно по-добре запазено от останалите. — Това на гърдите му прилича на щит. Вероятно са били рицари.