— Възможно ли е да има нещо вътре?
Клекнаха и се опитаха да вдигнат камъка. Водата обаче така беше изгладила изображенията и самия камък, че колкото и да се опитваха, не можаха да го помръднат.
Зад тях се чу шум, не от падащ камък или уплашена птица, а механическото щракване на стомана. Те се обърнаха.
В ъгъла стоеше мъж с камуфлажни дрехи. Беше насочил пушка срещу тях.
40.
Франция, 1142 г.
— Питър, много хора те търсят. Извади късмет, че първи те намерихме.
Предполагам, че иска да бъде ироничен. Ръцете ми са оковани над главата и закачени на кука, стърчаща от стената. Трябва да изпъвам пръстите на краката си, за да достигна земята. Краката ме болят, ръцете — парят, половината ми лице е покрито със засъхнала кръв. Още имам усещането, че главата ми е сцепена и зейнала отворена.
Моят пленител вижда неверието на лицето ми.
— Нямаш представа какво щяха да направят другите.
Присвивам и окото, което не е покрито със съсирена кръв. Намирам се в кръгло каменно помещение. Сводести прозорци го обикалят, но отвъд виждам само ярка празнота. Сива светлина се забива в мозъка ми. Имам усещането, че съм високо — в кула. Не мога да видя врата.
— Кой си ти?
Той е впечатляващ човек — висок, силен и здрав. Вероятно е десетина години по-голям от мен, но на лицето му е изписана неостаряваща тържественост. Напомня ми за баща ми.
— Аз съм член на свят орден.
Не мога да се сетя за някой по-различен от пискливите, досаждащи на Господ монаси, с които живях.
— Братство. Група мъже, свързани, за да пазят една тайна.
Изплювам кръв на пода.
— А аз какво общо имам с това?
— През целия си живот беше част от него. — Той скръства ръце и застава до мен. Дори окачен на куката, трябва да погледна нагоре. Сивите му очи са ме стиснали като юмрук. — Баща ти беше член на нашия орден.
Той е твърде близо, гласът му е прекалено силен. Ще ми се да дръпне пердетата — светлината направо ме убива.
— Баща ми?
— Мъжът, който го уби, преследваше нашата тайна. Тайната, която пазехме на Ил де Пеш.
Завъртам се на куката като труп на бесилката. Зная какво ще каже.
— Ти помогна на Малегант да я вземе. Предаде себе си и всичко, за което баща ти се застъпваше. Предаде тайната, която опазвахме в продължение на векове.
Краката ми поддават. Отпускам се към земята, но оковите ме държат. Те се впиват в китките ми и ръцете ми едва не изскачат от раменните ямки.
Той ме подхваща отстрани и ме повдига. Силата му е невероятна — държи ме с лекота, сякаш съм дете.
— Съкровището, което Малегант открадна, е безценно. Питър от Камрос, убивали сме и за по-малко.
Най-сетне осъзнавам къде съм чувал този глас.
— Нощната мъгла. В полето с камъни. Ти беше там.
— Чухме за плана на Малегант и дойдохме да го спрем. Закъсняхме. Намерихме само трупове.
Мъката в гласа му ме пронизва по-болезнено от веригите. Усещам вкуса на солта: кръв и морски въздух.
Никой не бива да избяга.
— След нападението Малегант изчезна. Ти си единственият жив човек, който го е виждал.
— Какво се случи с останалите?
Той не ми обръща внимание.
— Малегант те търси надлъж и нашир из целия християнски свят.
— Той знаеше моето име — измърморвам.
— Знае всичко за теб. Забавлявал се е да те докара до неговата мерзост. Да втрива солта от предателството ти в нашите рани. Сега, когато си избягал, той се страхува, че ще ни заведеш при него. Затова извади късмет, че ние те намерихме.
Повдига ме и ме сваля от куката. После внимателно ме спуска на земята. Аз заравям глава в ръцете си.
— Защо не ме убиеш?
— Защото ти имаш онова, което малцина хора получават — възможност да изкупиш греховете си.
Троа
Сърцето ми прескача, когато минаваме през Парижката порта и влизаме зад градските стени. Кръвта пее в сърцето ми, както преди сутрешното сражение: светът е пълен с ярки цветове, всеки звук, всяко движение избухват в сетивата ми. Това ме кара да се чувствам зле. Оглеждам тълпите за лица от моите кошмари, за златаря със сребърната ръка, за Малегант.
Вървя отделно, но не съм сам. Хю, рицарят, който ме плени, върви напред, преоблечен като фламандски обущар. Двама от хората му вървят зад мен и ме наблюдават. Може да си спестят усилията, няма опасност да избягам. Докато Хю ме води при Малегант, при тайните, които той открадна от Ил де Пеш и при някои отговори, ще го последвам дори през портите на пъкъла.