Отивам до квартала на златарите и търся магазина под знака на орела. Емблемата е сменена — сега е златен петел, но касиерите още седят на масите зад витрините и плъзгат монети по шахматната покривка като фигури от шаха. Дебел мъж с хермелинова шапка ги надзирава, крачи напред-назад и проверява сметките им. Виното се плисва от чашата в ръката му, когато започва да лае командите си. Казвам му, че търся Малегант дьо Мортен.
— Никога не съм го чувал — отговаря той. Не забелязва, че треперя, когато произнасям името; прекалено зает е да следи парите си.
— Откога имаш магазина?
— От шест месеца.
— А човекът, който го притежаваше преди теб?
— Беше празен, когато го купих. Един търговец, нормандец, го уреди.
На бърза ръка измислям нещо.
— Семейството ми притежаваше чаша, съхранявана в трезора долу. Къде мога да я намеря?
Той вдига рамене.
— Когато взех магазина, сейфовете бяха празни.
Отдалечавам се, но продължавам да наблюдавам. Забелязвам Хю пред една врата. Преструва се, че се пазари с мъж, който продава риба. Съсредоточавам се върху магазина на златаря. Собственикът може да е друг, но търговията е същата — италиански търговци носят своите родни монети и си тръгват със сменени пари, но под действителната им стойност. Други си тръгват дори с по-малко. Те депозират монетите си и не взимат нищо в замяна, освен парче хартия.
Обръщам внимание на касиерите. Двама са италианци и се закачат с търговците на техния език. Третият не се присъединява, а държи главата си сведена и се мръщи над сметките. В него има нещо познато. Когато златарският магазин затваря за обяд, тръгвам след касиера по улицата и го заговарям на площада пред черквата „Света Богородица“.
— Видях те в златарницата.
Подозрителни очи ме наблюдават внимателно. Златарите, и дори техните касиери, не обичат чужди хора да надничат в делата им. Опитвам се да пусна усмивка.
— Ела да те черпя едно питие.
Завеждам го в една кръчма. Хю ни следва и сяда на масата до вратата.
— Идвах в златарския магазин преди няколко месеца, когато беше под фирмата с орела. Ти работеше там.
Той не отрече.
— Искам да науча нещо за човека, който го притежаваше. Възрастен човек с небесносини очи и сребърна ръка, който седеше в подземието.
Ужас преминава по лицето му. Изведнъж много ясно осъзнава присъствието на други хора в кръчмата.
— Казва се Лазар дьо Мортен. — Вторачва се в масата. — Виждал съм го само два пъти. През повечето време неговият управител се грижеше за магазина.
— Едноокият?
Касиерът кимва.
— Алберик. Той ни казваше какво да правим.
— Имаш ли представа откъде е?
— Мисля, че от Нормандия.
— Обаче не знаеш къде са отишли?
Той поклаща глава.
Сменям курса.
— Търговците, които ти дават пари, а получават само хартия в замяна, с какво се занимават?
Въпросът го изненадва, но е доволен да нагази в не толкова опасни води.
— Тези листа са менителници. Те потвърждават, че търговецът е депозирал определена сума при нас. Търговецът може да се прибере, да занесе менителницата в нашата банка кореспондент в Павия или Пиаченца и те ще му изплатят парите.
— Ако приемат хартията и дадат вместо нея пари — няма ли да фалират?
— Ние вършим същото за тях. Френският търговец, който се прибира от Италия, ще даде на банката кореспондент своите пари и ще ни донесе менителницата. Два пъти годишно правим баланс на онова, което сме изплатили, и онова, което сме получили като депозити. Италианската банка прави същото и който дължи пари на другия, ги изпраща. Обикновено разликата не е голяма. Това спестява на десетки търговци нуждата да носят пари през Алпите и да стават жертва на разбойниците.
— Лазар издава ли менителници?
— Да.
— Обаче него вече го няма. Ако имах една от тях и дойда днес при теб, за да си поискам парите, какво щеше да ми отговориш?
— Гилермо — старшият касиер, би ти платил. А на Възнесение Господне щеше да изпрати менителницата на един обменител на пари в Брюж.
Аз вкопчвам пръсти в масата.
— Значи Лазар е в Брюж?
— Не. Мъжът в Брюж е друг наш кореспондент.