Започвам да се губя в тази паяжина от пари и листове, пълни с обещания за богатства. Няма съмнение, че точно такова е и намерението на Лазар.
— Имаш ли представа как парите стигат до Лазар?
Хитра усмивка се плъзва по лицето на касиера.
— Когато брюжският обменител на пари ни изпрати своите сметки, аз ги вписвам в главната счетоводна книга. Веднъж стана грешка — изпрати ни менителница, която е трябвало да задържи. На нея нямаше име, но аз разпознах почерка.
— Пишеше ли откъде идва? Как е стигнала до Брюж?
— Беше дошла от Лондон.
41.
Обектът „Мирабо“, Франция
Мъжът пристъпи напред. Рижата му коса беше дълга, чорлава и сплъстена. В нея се бяха оплели листа като в козината на диво прасе. Лицето му сякаш беше проядено от дълбоки бръчки, но когато се приближи до Ели, тя видя, че това всъщност е маскировъчен грим. Очите му бяха големи и кръгли като на бухал. На врата му висеше видеокамера.
— Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.
Говореше английски с немски или датски акцент. Ели и Дъг вдигнаха ръце.
— От Братството ли си? — попита тя. — Приятел на Хари? — Той не приличаше много на Хари, а по-скоро на дивак. — Аз съм Ели. Аз проникнах в „Монсалват“.
Никаква реакция. Той вдигна оръжието.
— В компанията ли работиш?
Да? Не? Кой беше верният отговор? Не приличаше много на пазач.
— Вече не.
Цевта на пушката се вдигна още малко. Тя никога не си беше представяла ужаса да гледаш в дулото на оръжие. Имаше чувството, че може да усети напрежението в пръста на спусъка, лекото движение, което ги отделяше от смъртта.
— Работех за компанията, която притежава „Талхюет“. Чух слухове. Реших, че може би вършат нещо лошо тук.
— Добре. — Той обмисляше чутото.
Ели реши, че е не по-малко объркан от тях, но пушката беше в него.
— Кой си ти?
— Казвам се Йост. Член съм на една организация. „Зелените рицари“. Чували ли сте за нас?
Ели измърмори нещо неопределено.
— Ние сме група за защита на околната среда. Нали сте чували старата легенда? Зелените рицари ще ти отрежат главата, ако лъжеш или вършиш лоши неща? Причиняваме това на някои компании.
— Значи шпионираш „Талхюет“?
Той докосна камерата.
— Документираме ги.
— Тогава сме от същата страна на барикадата. — Дъг предпазливо бръкна в раницата и извади папката на „Талхюет“. Дулото го следваше през цялото време. Дъг я подхвърли на пода между тях. — Това е тяхната документация за мястото.
Йост клекна, насочи пушката към тях и започна да прелиства досието.
Ели видя, че под маскировъчната боя и мръсотията лицето му омекна.
— Това е чисто злато. Геоложки проучвания, фактури, екологични оценки. Оценки на риска.
— Риск от какво? Всъщност какво се е случило тук? Къде е езерото?
Пушката се наклони малко надолу.
— Хидравлично трошене. — Но видя, че на тях това нищо не им говори. — „Талхюет“ има тук мина за въглища. Концесията скоро изтича, затова трябва да решат дали да я подновят, но вече са извадили въглищата. Обаче си мислят, че тук има нещо друго. Чували ли сте за шистов газ?
— Това пък какво е?
— Природен газ, затворен е в скалите. Но скалите са непроницаеми, затова трябва да ги разбиеш, за да излезе газът. Вкарваш вода и химикали дълбоко в скалата, за да направиш пукнатина. Хидравлично трошене. Но понякога нещата се объркват.
— „Талхюет“ ли са направили това тук?
— Много тайно. Много незаконно. Нямат разрешение, но искат да знаят има ли газ, преди да подновят концесията. Но сондират твърде дълбоко и изведнъж водата изчезва.
— И църквата се показва — добави Ели. — Затова, когато Сен Лазар започва да души около „Талхюет“, Братството се разтревожва, че той знае нещо.
— И какво толкова ценно има в черквата? — попита Дъг.
Ели огледа липсващия покрив на сградата, зелената плесен по стените, статуите на рицарите с отмити лица.
— Трябва да има нещо.
Йост вдигна пушката и страхът отново прониза Ели.
— Мислиш, че „Талхюет“ са скрили нещо тук?
— Те страшно много искат да го защитят — обясни тя. — Обаче не знаем какво е. Нещо старо.
Погледът на Йост се плъзна към гърба на Дъг и раницата.
— Какво има вътре?
— Нещо, което взехме от компанията.
— Дай да го видя.