— Вие ли ги доведохте?
Ели така се разтрепери, че й беше трудно да говори.
— Те искат да ни убият.
Искреният ужас в гласа й разпръсна всички съмнения, които Йост може би таеше. Затова я пусна. Колите спряха в далечния край на езерния басейн на върха на склона. Неколцина мъже слязоха от тях, огледаха пустошта и започнаха да се спускат към калната равнина.
— Оръжия ли носят?
— Нали ви казах, че онова, което правят, е напълно незаконно. — Йост прибра камерата в раницата и преметна пушката през рамо. — Ако ги хванат, ще им струва стотици милиони евро. Да не мислите, че вашият живот е по-ценен за тях?
— Ами мозайката? — Дъг отчаяно задраска по калта. — Още нищо не сме открили.
— Искаш да те намерят тук? Моля, изборът е твой.
Ели надникна отново през прозореца. Пазачите още бяха на брега, опитвайки внимателно калта, за да видят дали ще ги издържи. Бяха се спуснали до езерото от другата страна на брода от камъни и щеше да им отнеме известно време, за да заобиколят.
— Има ли друг път дотук?
— Не, освен ако не разполагаш с хеликоптер.
Отнякъде се понесе ниско бръмчене. То заеча в купата на празното езеро като земетресение. Ели се вторачи в Йост.
— Мислех, че се шегуваш.
Малък хеликоптер в цветовете на „Талхюет“ изскочи над билото и кацна до автомобилите. Двама мъже се качиха на плазовете.
— И сега какво?
В ъгъла Йост ровеше из раницата си и извади нещо, което приличаше на пистолет, но с нелепо широка цев, сякаш беше изскочил от рисуван филм. След това го пъхна в колана си.
— Извинете, но мисля, че трябва да изчезваме. — Той хукна към прозореца и направи столче с ръце. — Оттук. Ако излезем през вратата, ще ни видят.
Дъг погледна мозайката за последен път. Ели не чака втора покана. Тя сложи крак върху дланите на Йост и го остави да я вдигне до перваза. Промъкна се през тесния нормански прозорец и скочи на скалата. След миг я последва и Дъг, но спря на перваза, за да помогне на Йост да се изтегли горе.
Черквата закриваше гледката, но звуците им разказваха какво се случва. Плясъкът на витлата се засили, когато машината се отлепи от земята. Струваше й се невъзможно да я надбяга, но знаеше, че трябва да опита.
Разстоянието между камъните сега й се стори по-голямо и по-опасно: всеки път, когато стъпваше на някой от тях, си мислеше, че ще се плъзне и ще полети в калта. Погледна назад, за да провери дали Йост още е с тях.
Не ги беше последвал. Клечеше зад черковната стена и правеше нещо по свръхголемия си пистолет. Ели се поколеба. Шумът на хеликоптера сега беше навсякъде, почти над главите им. Но раницата й още беше в Йост.
Когато хеликоптерът изникна над черквата, въздушната вълна едва не я повали. Един от мъжете на плазовете я видя и се прицели в нея. Тя вдигна ръце. Предавам се.
Обаче мъжете в хеликоптера не бяха видели Йост. Плътно долепен до стената и почти перпендикулярно под зависналата машина, той си оставаше невидим за тях. Хеликоптерът се наклони, за да намери място за приземяване. Йост излезе от укритието си.
Бяла светлина излетя със съсък и фучене от ръцете му и пое право към хеликоптера. Кабината пламна като свръхнова. Времето сякаш спря. Хеликоптерът продължаваше да блъска въздуха с витла като умираща птица, след това се стовари на земята.
Хипнотизирана от горящата машина, Ели не видя какво я удари. Почувства само удара — следващото, което осъзна, бе, че лежи по гръб. Мократа кал я засмука и влезе в ушите й. Горещ полъх премина над нея.
Дъг се наведе, прихвана я под гърба и започна да я изтегля. Йост също беше тук. Зад него стълб от пламъци и черен дим се вдигаха от корубата на древната черква. Норманите бяха строили за вековете, но дори тяхното творение не можа да устои на взрива. Старите стени, проядени от дългия престой под водата, рухнаха. Огънят ги погълна, оригвайки парчета, които не можеше да смели, в поредица от вторични взривове. Скален къс с размерите на юмрук прелетя над главата на Ели, а по-малко парче я лизна по бузата.
Тя запълзя напред, скачайки от скала на скала като животно. По гърба й се сипеха отломки. Прикривайки лице с ръка, тя погледна през рамо. През дима видя, че мъжете от колите са се спуснали до езерния бряг. Светлина проблясваше от цевите на оръжията им.
— Не се стряскайте — извика Йост. — От това разстояние стрелят напосоки.
Отекнаха още изстрели. Куршумите вдигаха кални мехурчета от калното дъно на езерния басейн.