Минали са седем години, откакто бях за последен път в Англия. Тогава в страната цареше пролет: тучни полета, сигурни пътища, хубави градове и много обичаният крал Хенри. А сега е зима. Гражданската война е разцепила страната и раните забират. Крал Хенри умря без син, неговият племенник Стивън си присвои короната, но дъщерята на Хенри, императрица Мод, я оспорва. През последните четири години си разменят удари, печелят и губят земи.
Докато плаваме нагоре по реката, всички градове са със затворени порти, а в наблюдателниците горят огньове. Понякога виждаме странни могили — възвишенията, където през войната са били издигани и събаряни замъци. По някои още личат белезите от пожарите. Отсечени глави в различна степен на разложение съхнат на колове покрай бреговете на реката.
Лондон има вид, сякаш се подготвя за обсада. Толкова много кораби пълнят пристаните, че ни трябват три часа, за да стигнем до нашия кей. Хората на шерифа ни задават трудни въпроси и дори бурето вино, което им даваме, не ги отказва. Обаче не успяват да намерят фалшивото дъно в корпуса, където са плетените ризници, щитовете, мечовете и копията, служили за баласт на лодката.
Намираме подслон в гостилница в Уест Чийп. Хю взима стая на първия етаж срещу изхода към тясна уличка и плаща щедро на гостилничаря, за да не настанява никого при нас. Придърпва два стола до прозореца и с часове седим там и наблюдаваме. Слушаме как долу пият, играят комар и се бият. Лондон е град на непрестанен шум и движение — подобно на Троа по време на панаира. Обаче тук всеки ден е така и увеличено стотици пъти. Ковачите, калайджиите, дърводелците и каменоделците коват метал, дърво и камък; на пазара уличните продавачи се дерат, за да надвикат ковачите; а собствениците на сергии се опитват да надвикат всички останали.
Според касиера от Троа надолу по уличката се намира къщата, където се уреждат дълговете на Лазар. Искам да отида да я видя, но Хю се тревожи, че ще ме разпознаят. Отиват двама от неговите хора, Берик и Анселм, и докладват, че сградата е заключена и със затворени капаци. Минават два пъти дневно край нея, за да видят дали някой пристига, докато аз стоя затворен в гостилницата и наблюдавам през мръсния прозорец хората, които минават. Под шапките, шаловете и яките се опитвам да различа чертите на лицата им. Дори се храним в стаята.
Часовете преминават в дни. Един следобед питам Хю:
— Какво открадна Малегант?
През последния половин час събирах кураж да задам този въпрос. Очаквам да ми каже да си затварям устата. Но той остава потънал в мълчание и решавам, че не ми е обърнал внимание. Най-накрая отронва:
— Има неща на този свят, които не можем да разберем.
— Значи няма да ми кажеш?
Той се смръщва.
— Няма да разбереш.
Протяга крака.
— На този свят има вещи, притежаващи сила, които ние можем да произведем. Например ведрото има силата да загребе вода. Брадвата да сече дърва. Но има и други неща, които не можем да обясним. Например как едно семе съдържа цяло дърво или как женската утроба създава живот.
Набождам парче змиорка от подноса на масата и усещам как се плъзва по гърлото ми. Облизвам соления сок от пръстите си и си спомням първия път, когато видях Ада. Онази вечер носеше подобен поднос.
— Говориш със загадки.
— Защото и аз не го разбирам.
— Тогава защо толкова упорито се опитваш да ги върнеш?
— Защото знам какво могат да причинят. Силите им са ужасяващи.
— Виждал ли си ги?
— Да.
— Можеш ли да ми кажеш как изглеждат?
— Обикновено. Могат да бъдат като всеки от предметите в тази стая. Но те имат сили…
Започва да ме дразни.
— Какви сили?
Той махва с ръка към прозореца.
— Погледни Англия. Преди десет години това беше най-щастливата християнска страна. А сега е пустош. Такава сила открадна Малегант.
Един ден го виждам.
Петък следобед е, към края на януари, и Хю е излязъл. Седя сам. Един мъж се изкачва по уличката и се спира за миг, душейки въздуха като пойнтер. Шапка от боброва кожа покрива лицето му, но той е твърде предпазлив. Поглежда нагоре, нащрек за опасност от всяка посока. Когато втораченият му поглед се плъзга по гостилницата, виждам цялата му мутра. Сиво лице, обвито в кожи, едно-единствено око, което оглежда улицата.