Потискам подтика да се дръпна. Не може да ме види зад тъмния прозорец, но може да забележи движението. Той остава още няколко мига неподвижен, после спокойно се смесва с тълпата.
Изскачам от стаята, изтрополявам надолу по стълбата и излизам на улицата. Слънцето е почти залязло, но все пак мога да зърна как върхът на бобровата шапка се полюшва сред множеството. Той завива надясно към реката и тръгва по улица, която вони на риба. Рибешки вътрешности задръстват канавките, а люспите правят паветата хлъзгави. Полумъртви риби подскачат и се гърчат в кошовете, струпани пред вратите на търговците.
Едноокият се привежда и влиза във винарната на ъгъла. Темза тече точно зад нея, но не мога да я видя заради флотилията плавателни съдове, които препълват кейовете. Дръпвам се, за да пусна двама хамали да влязат, после влизам и аз. Ако едноокият вдигне поглед, няма да ме види зад тях.
Помещението е ниско, сумрачно и задимено. Няколкото лоени свещи, които съдържателят е запалил, хвърлят повече сенки, отколкото светлина. Поглеждам към най-тъмните ъгли и смътно различавам мъж, крито сваля кожената си шапка. Движа се край стените на помещението към него, когато той вдига очи — и ме поглежда.
Замръзвам насред крачка. Невъоръжен съм, а винарната прилича на място, където сбиванията са нещо обикновено. Изнесен отзад труп и хвърлен през някоя дупка в Темза — това едва ли би притеснило съдържателя.
Един мъж минава покрай мен и стиска ръката на едноокия. Не е гледал мен. Сърцето ми отново започва да бие.
— Алберик — поздравява го мъжът. Гласът е висок, лондонски, обучен по пазарите и търговските зали.
— Общинарю.
Новопристигналият сяда срещу Алберик. Бели кичури се вият изпод кепето му. Носът му е клюмнал, бузите му аленеят. Приема питието, което Алберик предлага, и отпива. Не мога да чуя какво казва Алберик. Той гледа на другата страна и говори като човек, свикнал да заговорничи по тъмните ъгли. Но дочувам отговора.
— Лондон подкрепя крал Стивън. Ние първи го признахме. Когато императрица Мод дойде тук, я прогонихме като тиран и узурпатор.
Отново не чувам отговора на Алберик, но виждам как лицето на общинския съветник се променя.
— Истинската вярност на Лондон винаги ще бъде към търговията. Войната е лоша за работата.
Алберик върти напитката си. Главата му се клати напред-назад, сякаш се смее.
Лекичко примъквам стола си.
— Войната е отлична за търговията. Откакто Мод и анжуйците нахлуха в страната, печелим много повече. Слабите са притиснати, силните определят каквито поискат цени.
Съветникът изглежда разтревожен.
— Нали говорехме за мира?
Алберик го потупва успокояващо по ръката.
— Това правим. Когато Стивън победи, искаме само да запазим нашите привилегии.
— А моят въпрос?
Алберик бръква в шапката си и изважда меко парче велен.
— Реших, че на място като това торба със злато би била… прекалено очебийна.
Общинският съветник се усмихва. Той също вади парче велен и го плъзга по масата.
— Това ще ти осигури аудиенция.
Двамата мъже допиват виното си. Общинският съветник си тръгва. Алберик изчаква няколко минути, галейки замислено велена, след това излиза. Не смея да го последвам веднага. Когато ставам, пътят ми е запушен от тълпата в помещението. Когато най-сетне излизам на улицата, Алберик е изчезнал в нощта.
43.
Близо до Лион, Франция
— И сега какво?
Дъг и Ели седяха в малък ресторант далеч от главния път. Дори не знаеха къде са: анонимен град, хубав централен площад, обсаден от обичайните двигатели на модерността: хипермаркети, универсални магазини, заведения за бързо хранене. Улиците бяха тъмни, макар да беше едва пет часът. Тя ядеше пържола с пържени картофи и си поръча още една гарнитура — закуската им на магистралата й се струваше ужасно отдавна. Дъг изпи една бира и се огледа за сервитьора.
— Мисля, че разбрах каква е работата — каза той. — Откраднали сме нещо, което не знаем какво е, от името на хора, които не познаваме, и се опитваме да им го дадем, но нямаме представа кои са и как да се свържем с тях. Така ли е?
Ели кимна безизразно.
— „Мирабо“ беше единствената следа. Сега… — Тя набоде картоф с вилицата си. — … нямам представа накъде да тръгна.
— В параклиса на „Мирабо“ трябва да е имало нещо. Нещо, което Братството е искало да защити от „Монсалват“.