— Жалко, че не го намерихме. Поне смъртта на Йост нямаше да е напразна. — Вината я гризеше. Ако си позволеше да мисли за това, щеше да полудее. Първо Хари, сега Йост.
Загинаха, за да я спасят. Тя ли беше злодейката в тази история, жената край пътя с дългите коси и диви очи, завличаща мъжете към гибел? Погледна Дъг. Стомахът й така се сви, че едва не повърна вечерята.
Не можеше да му причини това.
— За какво мислиш? — попита тя, за да наруши мълчанието.
— За поемата и заплетените пътища.
Тя се отчая.
— Ние сме напълно загубени, а ти искаш да намериш лабиринта?
— Поемата намеква за това. На пода имаше рисунка, напомняща лабиринт.
— Не беше лабиринт, а геометрична форма. Може да е какво ли не, най-вероятно е просто красива фигура.
— Може би е фигурата, която те превежда през лабиринта.
— А къде е този лабиринт? В Кардуел?
Дъг увеси нос.
— Последните три месеца съм се вторачил в тази поема. Опитах всичко. Слагах на картите парченца връв между Троа и Карлайл, което е смешно, защото по времето, когато е написал стихотворението, подобни географски карти не са съществували.
— И няма нищо друго в стихотворението. Никакви следи?
— Мисля, че то цялото е следа.
Нещо в тона му привлече вниманието й. Тя вдигна очи от чинията и го изгледа втренчено.
— Какво?
Дъг имаше почти засрамен вид.
— Знаеш ли какъв е най-големият принос на Кретиен дьо Троа към западната цивилизация?
— Романтичната поезия?
Той си пое дълбоко дъх.
— Свещеният граал. Всичко започва с него. Той е първият човек, който го споменава!
— Библията не го ли е изпреварила? Мислех, че Свещеният граал е чашата от Тайната вечеря. Използвали са я да съберат кръвта на Исус, докато бил на кръста.
— Това е част от легендата, която израства около нея. В оригиналната поема на Кретиен „Пърсивал, рицарят на Граала“, това е тайнствена чиния, която се явява на сър Пърсивал една нощ, докато той пирува в далечен замък. Носи я красива жена, а я следва копие, от чийто връх капе кръв.
— Свещеното копие, което е пронизало Исус на кръста. Нали така?
— Кретиен не казва. Това е отново част от легендата, която се свързва с него. — Дъг се приведе напред. — Колко малко всъщност ни дава Кретиен. Има Граал, между другото поднос, а не чаша, плюс копието — това е. Никакви обяснения. Пърсивал ги гледа как минават и по типичен за него начин не пита какво става, защото смята, че би било грубо. На следващата сутрин се събужда и замъкът е празен. Прекарва остатъка от живота си в опити да намери отново Граала.
— Успява ли?
— Доколкото знаем, не. Кретиен не завършва поемата. Тя спира насред изречението… Предполагаме, че е умрял, но не знаем със сигурност. Някои хора смятат, че нарочно не я е завършил. Това определено увеличава тайнствеността.
Ели затвори очи, запита се дали не сънува. Когато ги отвори, Дъг продължаваше да се взира в нея, очаквайки отговор.
Тя сниши глас:
— Мислиш, че стихотворението съдържа тайната как да се намери Граалът?
Стори й се, че говори налудничави неща. Изпита едва ли не облекчение, когато видя, че Дъг поклати тава.
— Мисля, че е свързана с Братството.
— А Граалът?
Дъг протегна крак под масата и лекичко подритна раницата.
— Мисля, че вече сме го намерили.
Обект „Мирабо“, Франция
Обувките бяха истински произведения на изкуството. На булевард „Сен Мишел“ в Париж един съсухрен обущар лично беше взел мярката, изрязал кожата, ушил на ръка и полирал, докато не видя доволното лице на клиента да се отразява във върховете им. „Всеки чифт е толкова неповторим, като човека, който ги носи“, обичаше да се хвали той. Ако ги беше видял сега, почти затънали в тинята и пепелта, щеше да заплаче.
Бланшар не го беше грижа за обувките. Ако забеляза как калта се просмуква през ръчно обработената кожа и я съсипва завинаги, не го показа. Беше се вторачил в останките от параклиса и опашката на хеликоптера, която стърчеше от него като усукан кръст.
Нощта се беше спуснала, но нямаше звезди. Около езерото имаше огнен пръстен — останките от мъртвата гора още тлееха. Над главата му плющяха витлата на собствения му хеликоптер, който не можеше да кацне. Въздушното течение от перките духаше пушек в очите му.