Камерата се завъртя и увеличи изображението, докато мозайката не изпълни целия екран: остроъгълна плетеница от черни линии. Дъг натисна паузата и изображението на екрана застина. Срещу двайсет цента го разпечата. Взе го от принтера и се загледа в него.
— Какво мислиш? — Над дясната част от устата му се беше появила позната бръчка. Ели често я беше виждала, когато той се ровеше из бележките си или се вторачваше в нищото на масата за вечеря.
Дъг вдигна поглед, сякаш го бяха заловили на местопрестъплението.
— Мислех си за жена на име Анелизе Стирт. Тя е специалист по Кретиен и легендата за Граала. Когато проучвах стихотворението за господин Спенсър, всичко, което прочетох, водеше до някоя нейна книга или статия.
— Свърза ли се с нея?
— Искаше ми се, но бях подписал споразумение за поверителност. — Печална усмивка. — Мисля, че то вече не важи.
— Къде можем да я намерим?
Дъг намали изображението.
— Всевиждащото око на интернет.
Влезе в търсачката и написа само две думи: „Свещеният граал“.
Стрелката се зарея над бутона „търси“.
— Няма да стане само така.
Добави „Анелизе Стирт“ и натисна „търси“. Още няколко търсения извадиха страницата на факултета по литература в Реймския университет. Там, под снимката на жена с кръгли очила и дълга посивяла коса, намериха имейл адрес и телефонен номер.
Дъг си погледна часовника.
— Шест часът. Да се надяваме, че работи до късно.
Кафенето предлагаше слушалки с микрофон за телефонни обаждания през интернет. Дъг смяташе, че така по-трудно ще се проследи разговорът. Купи малко кредит, сложи слушалките и точно се готвеше да набере номера, когато Ели го стисна за ръката.
— Сигурен ли си, че това е добра идея? Каза, че е световен експерт по Кретиен дьо Троа. Ами ако „Монсалват“ знаят за нея?
— Нямаме много възможности. — Дъг извади портфейла си на масата. — Имам седемдесет и седем евро и дребни. А ти?
Ели погледна в портмонето си.
— Петдесетина.
— Това са няколко пъти по десетина литра бензин и може би една-две нощи в мотел. А трябва и да ядем. Ако не намерим скоро Братството, времето ни ще изтече, ще ни свършат парите и късметът ще ни напусне. Тогава какво ще правим?
Ели се замисли за някаква следа, която Хари може да й е оставил. Обаче нищо не откри.
— „Мирабо“ не си заслужаваше — продължи Дъг. — Кутията скоро няма да се отвори. Всичко, което имаме, е стихотворението.
Ели кимна неохотно.
Дъг набра цифрите и натисна бутона.
— Анелизе Стирт.
Тонът й беше приятелски. Акцентът й приличаше на шотландски.
— Казвам се доктор Дъглас Кълъм. Преподавател съм в оксфордския колеж „Сейнт Джон“.
— Не мисля, че познавам работата ви.
— Изследвам поезията на Кретиен дьо Троа. Направих едно крайно необикновено откритие, за което искам да чуя и вашето мнение. Освен това си мисля, че ще ви бъде интересно да го видите.
Пауза.
— За какво става дума?
— Ще бъде по-лесно да ви го покажа.
— Можете ли да дойдете?
— В момента сме на известно разстояние от Реймс. — Дъг си погледна часовника. — Можем да бъдем при вас към десет вечерта.
— Дори аз не работя до толкова късно — отбеляза тя развеселено. — Но няма да съм легнала. Ако онова, което искате да ми покажете, е толкова важно, защо не дойдете вкъщи?
Дъг записа адреса, разпечата и страница от картата, и затвори. Погледна Ели и въпреки умората успяха да си разменят усмивки.
— Това е лудост — подхвърли тя.
— Вече изгубих способността за преценка.
44.
Близо до Уинчестър, Англия, 1143 г.
Заради усилията си едва не получих кама в гърлото. Когато се върнах в гостилницата, Хю ме „закова“ за стената още преди да прекрача прага.
— Къде беше?
Беше решил, че съм избягал. Беше помислил, че отново съм го предал на Малегант. Не мога да го обвинявам, след онова, което сторих на Ил де Пеш.
Чакам да си дръпне ръката и му разказвам какво съм чул.
— Не разбирам — признавам. — В един момент Алберик проповядваше война, а миг след това говореше за кралската победа.
Хю крачи из стаята и прибира малкото си лични вещи в торба.