— Виждаш ли смисъл в това?
— Да.
— И какво ще правят?
Не очаквам отговор — в най-добрия случай той ще е още някоя загадка.
Хю се обръща и ме поглежда право в очите.
— Искат да убият краля.
Сега в нощта яздим наети коне. Четирима рицари, два коня, натоварени с нашите брони, и аз. Вятърът пее в ушите ми.
В дебрите на нощта се озовавам до Хю. Караме конете да бързат, колкото смеем, но ни чака дълъг път — движим се в тръс.
— Защо правим това? Нали щяхме да преследваме Малегант?
— Това и правим. — На лъка на седлото му са инкрустирани два месингови биещи се лъва. Очертанията им проблясват призрачно. — Откраднатото от Малегант е оръжие с необикновена мощ. Сега иска да го използва.
— За да убие краля?
— Малегант мрази порядъка. Той иска беззаконие, разрушен свят, където неговото зло може безконтролно да процъфтява.
— Ще го постигне ли като убие краля?
Чакам. Когато Хю заговаря отново, гласът му е отслабнал, далечен, като на пророк.
— Силата тече през света като вода. Понякога се изпарява; понякога се събира в дълбоки резервоари. Натрупва се в хора, но също така и в предмети. Някои свързват нишките на нашия свят, други се опитват да ги разкъсат. Когато тези две начала се срещнат в насилие… Раните никога не заздравяват.
Той потъва в мълчание. След това не съм сигурен дали не съм сънувал.
На зазоряване яздим през широка долина. Струва ми се позната, а после ме пронизва силната болка на загубата. Вече съм бил тук — преди години, като млад оръженосец, за да взема булка за моя господар. Тогава беше лято; сега бял скреж покрива живия плет и дърветата. В мрака не разпознах мястото. Недалеч трябва да е залата, където за пръв път видях Ада, която беше вплела златни нишки в косата си и носеше поднос като прислужничка.
Слънцето се издига зад гърбовете ни и облизва скрежа. На гребена на хълма лъчите му докосват голям колкото черква блестящ бял кон, изсечен в скалите. Чудя се кой го е направил, кой го поддържа толкова бял. Чудя се дали през нощта не съм пресякъл невидимата граница на един различен свят — свят на знаци и чудеса. Питам се дали някога ще избягам.
Стигаме до едно окаяно село близо до реката. Дори черквата му е жалка: единственото, което я отличава от заобикалящите я колиби, е това, че има здрав покрив. Другите сгради зеят наполовина открити към небето, сякаш някой е започнал да сменя сламените им покриви, но после се е отказал. Обаче кой сменя сламата на покрива си през януари?
— Какво е станало с покривите?
— Свалили са сламата, за да хранят животните.
Оглеждам се.
— Не виждам добитък.
— Тогава може би, за да се хранят те самите.
Това е селище на живи привидения. Селяните изпълзяват от своите домове, за да ни гледат как минаваме. Дрехите им са съвсем недостатъчни, за да ги топлят през януарските студове. Преграждат пътя и аз стискам по-здраво юздите. Но те не изглеждат враждебни. Толкова са слаби, че дори моят уморен кон би могъл да ги отмести от пътя си.
— Къде са жените? — промърморва Анселм.
Прав е. Телата се толкова слаби, че е трудно да ги различиш, но когато се вглеждам по-внимателно, осъзнавам, че всички селяни са мъже. Мъже са дори онези, които носят деца, някои от които още бебета: малки, хленчещи вързопчета.
Спираме пред тях. Начумерената тълпа мълчаливо ни оглежда. Един мъж, с шапка, обточена с кожа, излиза напред. Предполагам, че това е кметът или старейшината.
— Къде са ви жените? — пита Хю.
Все едно е хвърлил царевица на гъските. От всички страни ни заливат отговори, уважението е напълно забравено. В настъпилата глъчка не мога да различавам думите.
Най-накрая старейшината ги усмирява.
— Графът ги взе, когато не можахме да му доставим зърно или да платим десятъка. Накарал ги е да му работят — предат и шият. Той продава дрехите, които те изработват срещу добри пари, а на тях нищо не плаща. Ако не произведат колкото иска, ги събличат и бият. Живеят под ключ в един от оборите. Вече три са умрели.
— Кой е вашият граф?
— Граф Уонтидж. Джослин дьо Хотфор.
Може би трябваше да го очаквам. Може би наистина бях прекосил в друга действителност — в свят, в който миналото ми оживява и се стоварва върху главата ми. Трупаната с години тъкан на страха пада. Раните ми са кървящи, както в деня, в който Ада умря.
— Кой?
— Джослин дьо Хотфор. Имението му било в Нормандия, но го изгубил при нахлуването на анжуйците. Крал Стивън го възмезди с английски земи, които принадлежали на мащехата му, и измислена титла.