Очите на старейшината предпазливо се спират на товарните ни коне. Ние сме свалили върховете на копията, но това не може да го заблуди. Един от чувалите се е разтворил и вътре се вижда матовото желязо на плетена ризница.
— Рицари ли сте?
— Пътници — късо отговаря Хю — и вие ни препречвате пътя.
През селяните минава тръпка. Те се притискат по-близо до Хю. На коня си той е като остров сред море от отчаяни лица. Старейшината хваща коня за юздата и се навежда към него. Хю трябва да сведе глава, за да чува.
— Земите са изтощени — може и сам да видиш. Джослин не изкарва нищо от тях. Единствената плодородна земя, която му е останала, е този път. И той го ограбва, както ограбва нас.
— Какво искаш да кажеш?
— Наблюдава пътя. Ще ви чака. Половин миля нагоре по пътя, където пътят минава през гъста горичка, ще попаднете на изгоряла талига, която го препречва. Един ще слезе от коня, за да я махне, обаче тя е натоварена с речни камъни. Още хора ще слязат от конете. Следващото нещо, което ще усетите, е дузина стрели в гърлата ви.
— Защо ни казваш това?
— Погледни ни. Няма клас жито, който Джослин да не е взел. Вече нищо не остана.
Хю измъква юздата от ръката на старейшината.
— Ако спираме да поправяме всяко зло по пътя си, нямаше изобщо да излезем от Лондон. Ще заобиколим.
— Умолявам ви. — Старейшината пада на колене в калта и прегръща единия крак на коня, както майка гушка детенцето си. Гледката е сърцераздирателна. Има късмет, че конят е твърде уморен, за да го ритне. — Ако избегнете неговия капан, Джослин ще разбере, че сме ви предупредили. Ще ни унищожи — нас и жените ни. Има и по-лоши неща от тъкането на плат, които може да ги накара да вършат.
— Той не знае, че идваме. Освен ако не сте го предупредили?
Старейшината се озъбва, макар половината му зъби да са изпадали от глад.
— Нали ви казах, че наблюдава пътя? Видял ви е. Мина оттук преди четвърт час.
Ние слагаме ризниците и изработваме план. Не съм носил броня, откакто скъсах вързалките на старата в Ил де Пеш. Тръпки ме побиват, когато я навличам през главата си, и тя ме поглъща.
Подготвяме се. Докато Хю и останалите се отдръпват надолу по пътя, Абелард и аз изпълзяваме на мертеците на една от къщите без покрив. Целият треперя. Виждам Ада, вързана за дървото, и кръвта, която се стича по дръжката на копието. У мен пее ангел; прелъстителната благословия на отмъщението. Джослин никога не е бил търпелив, чудя се колко ли време ще мине, преди да дойде да провери какво става с неговата плячка.
И изведнъж — ето го и него.
Тези дни не е много трудно да си граф. Свитата му е от двама рицари и дузина сержанти, които не изглеждат много по-различно от бандити. Поне се е насладил на плодовете от именията — на шията му е поникнала двойна брадичка, а тялото му се издува под ризницата, която на гърба има ивица от нови халки с различен цвят, за да се разшири.
Стискам юмрук. Кръв бликва от дланта ми, където ноктите пробиват кожата.
Джослин подкарва коня си към старейшината и опира копието си в гърлото му. Едва не се задушавам от спомена за Ада.
— Къде са?
Дори гласът му звучи затлъстял. Бавен, монотонен, провлечен говор. Няма я изтънчеността на баща му. Джослин е човек, който се задоволява с лесни кражби.
— Поеха по друг път. — Старейшината не вдига очи. Дълбок белег с черна коричка се спуска по бузата му. Белег от Джослиновата власт.
— Лъжец! — Джослин обръща коня си. — Няма друг път. Предупреди ли ги?
— Нищо не сме им казвали.
Джослин мушка врата на мъжа с копието си.
— Вие ме предадохте. Предупредих ви, но не ме послушахте. Сега…
Писък разкъсва селото. От една къща изскача прасенце и хуква по пътя. Зад него се вие пушек — някой е завързал горяща стиска сено на опашката му.
С радостни крясъци сержантите нарушават строя и хукват след него. Някои дори захвърлят копията си. Джослин се смее и не прави опит да ги спре. Обръща копието си и удря старейшината по главата.
— Как да живее господарят, когато крепостните му го предават?
Усмивката на лицето му се стопява. Изведнъж от къщите се изливат мъже и заобикалят сержантите. Оръжията, които носят, са примитивни: ножове, сърпове, вили и дървени чукове, дори покривни греди от собствените им къщи — обаче нападението им е смъртоносно. Заобикалят сержантите. Някои от селяните действат като живи щитове, попивайки с телата си стрелите, така че другите зад тях да преминат. Те изтръгват оръжията от ръцете на войниците; събарят ги на земята и ги разкъсват на парчета.