— Да оставим колата тук — предложи тя.
— Ако има някой тук, вече са ни видели.
— Това съвсем не е успокояващо.
— Ще ида да огледам. Ако нещо стане, веднага изчезвай.
Тя понечи да го спре, но Дъг отвори вратата и изчезна в мрака. Ели го гледаше как крачи целеустремено по автомобилната алея. Ако изпитваше страх, не го показваше. А тя цялата трепереше.
— Не заслужаваш това — прошепна тя. — Не заслужаваш и такава като мен.
Дъг стигна до края на алеята и се огледа. Първо тръгна наляво, после надясно и надничаше зад ъглите на замъка. Сърцето й заби по-силно, когато той се скри зад една от помощните сгради — вероятно някаква работилница — но след миг се появи отново и й махна, за да даде знак, че е чисто.
Тя подкара по алеята и се присъедини към него пред вратата. Дъг вдигна чукалото, но преди да почука, вратата се отвори навътре. Една висока жена стоеше на прага. Беше по-хубава, отколкото на снимката на факултетската страница. Носеше сивеещата си коса на хлабава опашка, която обграждаше сърцевидно лице с кръгли бузи и устни, завършващи с трапчинки.
— Доктор Кълъм?
Дъг се здрависа с нея.
— Това е колежката ми Ели Стентън.
Докато си стискаха ръцете, Ели осъзна колко мръсна изглежда. Беше си измила лицето в ресторанта и изчетка колкото можа калта, но по джинсите й имаше петна от падането в езерото, а косата й още вонеше на дим.
— Спукахме гума. Спънах се и паднах в канавката, докато я сменяхме.
— Бедничката. — Анелизе я прегърна през рамо и я поведе по застлан с плочки коридор, по чиито стени висяха картини на кучета. — Искаш ли да се преоблечеш? Яла ли си?
Дъг скромно възрази:
— Вече ви задържахме твърде до късно.
Анелизе ги въведе в елегантна приемна. Един пън тлееше в камината, над която бяха окачени чифт лъскави ловни пушки. Дълги брокатени пердета закриваха прозорците, а мебелите сигурно бяха поне стогодишни.
— Ей сега ще сложа чайника.
Анелизе изчезна. Ели седна на крайчеца на тапициран със златист брокат шезлонг, като се надяваше, че няма да го изцапа. Чувстваше се като изгубена душа, която е намерила оазис в пустинята, но не може да повярва, че не е мираж. Всичко около нея изглеждаше толкова меко, топло и утешително, че едва не се разплака.
Анелизе се върна с поднос. Освен чайника и три чаши, на него имаше и чиния месо с къри, нарязана багета и месен пай, разделен на четвъртинки.
— Претърсих хладилника. Имате вид на хора, които се нуждаят от храна.
Ели благоприлично се дърпа около пет секунди, после се нахвърли на парче пай.
— Имате красива къща — измърмори тя с пълна уста.
— Баща ми беше шотландец, а майка ми — германка, но и двамата искаха да са французи. Тази къща е техният начин да го постигнат. — Анелизе седна в дълбоко кресло и подви крака под себе си. — Обаче вие не сте дошли да се възхищавате на къщата.
— Искахме да поговорим за вашите проучвания — започна Дъг.
— Може спокойно да го кажете — Свещения граал. Зная, че в научните среди той е нещо като „мръсна“ дума. — Тя се намести по-удобно. — Всъщност радвам се, че се поколеба. Толкова хора, с които се срещам, са фанатици на тази тема.
Ели намаза парче от багетата с масло и добави парче месо.
— В тази област има два вида хора — учени и луди. Опитвам се да избягвам лудите, но не можеш да бъдеш учен — истински учен, и да не се сблъскваш от време на време с тях. Говорят за рицарите тамплиери, карти таро, кръвната линия на Исус, масоните — цялата тази конспиративна лудост. Понякога човек трябва да се възхищава на изобретателността им, но всъщност всичко това са пълни глупости.
— Ние се интересуваме повече от Кретиен дьо Троа и неговата поезия.
Анелизе кимна замислено.
— Доктор Кълъм, когато казахте, че ще дойдете, порових малко в интернет. Вашата област са френските поети и техните класически модели. За Кретиен не сте публикували.
— Това е скорошно развитие.
— Казахте, че искате да ми покажете нещо?
Дъг погледна Ели. Тя извади кожения тубус от раницата и разви пергамента. Подаде го на Анелизе заедно с превода на Дъг.
— Къде намерихте това?
— Семеен приятел го откри на един таван — излъга Дъг. — Знае, че се занимавам със стари ръкописи, и ми го даде да го проуча.
Анелизе си сложи очилата, които висяха на червен шнур на врата й, и се зачете в ръкописа. Лицето й се зачерви.