Ели прибра кожения тубус в раницата и стана.
— Задържахме ви прекалено дълго.
— Имате ли къде да отседнете?
— Ще намерим хотел.
— Не и в околността, особено по това време. Останете тук, ще ми бъде много приятно.
Ели погледна Дъг. Представи си легло с чисти чаршафи, меки завивки и топла вода.
— Много мило от ваша страна.
Анелизе посочи с леко неудобство голямата къща.
— Имам достатъчно помещения.
Стаята, която им предостави, беше топла и уютна. Дъг трябваше да измъкне Ели насила изпод душа, за да може и той да се изкъпе. Тя остави дрехите си в ъгъла и се сви гола под тежката завивка. Главата й потъна във възглавницата и когато след няколко минути Дъг легна до нея, вече се унасяше. Той се притисна в нея и я прегърна.
— Тази обиколка на коня…
— Да…
— Имам я в раницата. Бихме могли…
— Шт… — Не искаше да мисли повече за това.
Ели се събуди в мрака. Фосфорните стрелки на будилника на нощното шкафче показваха четири без четвърт. Полежа няколко секунди, припомняйки си къде се намира, и се наслаждаваше на покоя на нощта. Беше на топло и безопасно място; нямаше къде да ходи. Вслуша се в тихото и равномерно дишане на Дъг до нея.
Трябваше да пишка. Измъкна се от леглото и зашляпа по дървения под. Тоалетната беше в края на коридора, тъмна, като се изключат ивиците лунна светлина, нахлуващи през прозореца. Не можа да намери ключа за лампата.
„Чувствам се като призрак — помисли си тя. — Бледа фигура, която се носи из къщата.“ Това не беше по-невероятно от всичко случило се.
Потърси с пръсти бутона на казанчето. Тоалетната обаче беше от старомодните — с верижка за дърпане, която висеше някъде в мрака. Посегна към нея, когато нещо отвън привлече погледа й.
По автомобилната алея приближаваха светлини.
46.
Долината на Белия кон, Англия, 1143 г.
Копието се поклаща в калта на косъм от лицето на Джослин. От драскотината на бузата му тече кръв. Мина много близо. Дори когато го пусках, не знаех какво ще направя.
Очите му са така ококорени, че ми минава мисълта дали не е умрял от страх.
— Откъде се взе? — прошепва той.
Няма какво да говорим. Сега, когато взех решение, не искам никога повече да го видя. Стигам със залитане до една къща и повръщам в калта. Анселм ме наблюдава — не може да разбере защо го направих. Аз също не се разбирам. Знам само, че една рана няма да излекува друга. Но може би милостта ще го направи.
Пет мили нагоре по пътя намираме фермата, където Джослин държи селските жени. Пазачите скачат на крака, когато наближаваме, но щом виждат, че водим господаря им с въже, бързо свалят оръжия. Анселм разбива вратата с брадва. Жените, които излизат и примигват на светлината, са за съжаление. Косите им са разпуснати, роклите — развързани и толкова износени, че нищо не крият. Вратовете им са мършави, а лицата — бледи от глад. Въпреки това от пръстите им капе злато — златните нишки, които вплитат в роклите на благородничките в двора. Всяка нишка сигурно струва повече от храната, която Джослин им дава за месец. Почти съжалявам, че не го убих.
Анселм срязва въжето на Джослин.
— Ако чуя, че отново тормозиш селяните си, ще напъхам тези конци в устата ти, докато не пукнеш. — Посочва ме. — Не съм толкова милостив, колкото моя приятел.
Оставяме ги в двора на фермата. Джослин е не по-малко замаян от жените, които не знаят какво да правят сега, след като бяха освободени.
Вече е късен следобед и слънцето докосва хоризонта, когато намираме двора. Той е на фронтовата линия на бушуваща война, но не се водят много сражения. От един хребет виждаме червени и зелени палатки, осеяли като кръпки полетата — от гората чак до речния бряг. В момента се провежда обсада — армията е разположила каменохвъргачка на брега. На всеки десетина минути тя трепва като насекомо и една скала полита към града на отсрещния бряг. Някои прелитат над стените, за да смутят вечерята на хората, други падат във водата. Няколко улучват целта.
На около километър от реката се издига господарска къща. Две знамена се развяват от кулата й — двата английски лъва и до тях златист флаг.
— Стивън дава на кралицата си равноправие — казва Хю. В гласа му има възхищение, но не към Стивън.
— В Уинчестър кралица Матилда ръководеше армията му и разгроми императрица Мод — подхвърля Анселм. — Странни са времената, щом жена води армия срещу друга жена.