— Да, наистина странни времена — съгласявам се аз.
Яздим през разпрострелия се лагер. От тези полета няма да се роди зимна пшеница. Армията се движи като гигант — където стъпи, смазва с ботуша си земята. Вече години наред тези гиганти мародерстват из Европа. Отпечатъкът им ще остане дълго след като са изчезнали.
Стигаме до господарската къща. Мъж с дървен крак седи на тревата пред портата и дялка парче ясен. Дворът пред къщата е оживен от задачите, свързани с кралския двор. Толкова са заети, че никой не ни спира. Слизаме от конете и влизаме направо в залата.
Никога не съм виждал крал. Ако Анселм не го беше посочил, вероятно нямаше да го разпозная. Един тъмнокос мъж седеше обезсърчено в края на дълга и широка зала, а рицарите на масите разговарят помежду си. Не вдигат толкова шум, колкото човек би предположил заради техния брой. Дори без да съм чул за какво говорят, усещам, че са мрачни и обезверени.
— Той беше най-могъщият монарх в християнския свят — измърмори Анселм, — а виж го сега.
Хю измърморва нещо на един прислужник, който изчезва зад малка врата. Връща се с един мъж с блестяща синя роба и дълго кожено палто.
— Хенри, епископ на Уинчестър и игумен на Гластънбъри.
— Наш приятел — прошепва ми Анселм.
Епископът прилича на по-възрастна и тромава версия на мъжа на трона. Пръстите му са отрупани с пръстени — златни и сребърни, инкрустирани с камъни във всевъзможни цветове.
Разпознава Хю и го поздравява, след това ме поглежда остро.
— Кой е този?
— Един от хората на Малегант, който се промени.
— Нима?
Хю кимва.
— Малегант идва насам. Трябва да предупредим краля.
Епископът поглежда през рамо. Кралят още седи отпуснат на трона си, вторачил поглед в златната чаша, която държи. Монархът би трябвало да е пулсът на своето кралство, центърът на неговата енергия. Има нещо ужасяващо в това да го видиш толкова самотен.
— По-добре да говориш с кралицата. Днес брат ми не е на себе си.
Намираме кралицата в квадратна студена стая, гледаща към реката и обсадата. Тя е по-царствена от своя съпруг, с кремава кожа. Косата й е толкова руса, че е почти бяла, и се спуска на дълги букли до хълбоците й. Носи бяла копринена рокля с избродирани златни цветя.
Изслушва Хю, който излага страховете си. Той не споменава за предмети със сили и неизлечими рани, а само, че един мъж идва, за да убие краля. Тя си играе със закопчалката на гривната и не дава израз на чувствата си. От мига, когато стана кралица на Англия, разни хора поставят под съмнение правото на съпруга й върху трона — обикновено с помощта на армия зад гърба си. Какво значение има още един човек?
Освен това разказът на Хю я обърква.
— Но как могат да го убият? Та той е кралят!
Това е основателен въпрос. Миналата година в битката при Линкълн императрица Мод плени Стивън и го държа месеци в плен, докато Матилда не плени нейния брат и я принуди да ги разменят. Не съм запознат с вътрешния живот на една императрица, но съм готов да се обзаложа, че на Мод дори през ум не й е минало да убие Стивън.
— Цезар не беше толкова велик, че Брут да не може да го наръга с ножа.
Кралицата е образована жена и разбира намека.
— Но това е било в езическите времена. Да убиеш монарх, благословен и осветен от Бога… — Тя поклаща глава. Идеята е не само отвратителна — а немислима.
— Тези мъже не са благородници — притиска я Хю. — Те са безбожни разбойници. Те убиха граф Дьо Пеш, а сега искат да хвърлят цялото кралство в безредици.
— Убийството на краля не е същото като убийството на граф.
Хю се съгласява с тази логика.
— А видяхте ли състоянието на нашето кралство?
Тя се вторачва през прозореца. Нощта се е спуснала, но пурпурно сияние осветява хоризонта, където нечия къща или нива гори.
— Посевите не растат, бароните заплашват арендаторите си, труповете остават непогребани, всеки син се обръща срещу баща си. Някои свещеници казват, че Христос и ангелите са обърнали гръб на Англия.
Хю кимва сдържано.
— А ако крал Стивън умре, тези свещеници ще твърдят, че сега е било благословено време — направо златен век в сравнение с това, което е настъпило след него.
В гласа му има нотки на отчаяние, които проникват през хладнокръвието на кралицата. Тя се обръща към епископ Хенри:
— Познаваш ли тези мъже? Имаш ли им доверие?