Хю навлиза с коня във водата и ги вика.
— Има ли наблизо брод или мост през реката?
Рибарят се смръщва и отпуска влакното. Хю е подплашил рибата.
— Няма.
— А лодка?
— Няма по-големи от тази. — Мъжът оглежда рицарите на брега. — Няма начин да преплуваш с кон двайсет левги.
— Видяхте ли други рицари да минават оттук? Петима мъже и един затворник?
— Минаха тази заран.
— Пресякоха ли?
— Не тук. — Той сочи нагоре по течението. — Натам.
Реката се свива, докато я следваме. Отливът е започнал и дълги пясъчни наноси се показват от водата. Хю продължава да хвърля погледи към реката — явно се изкушава. Обаче наносите крият опасности — тласкат водата в тесни канали, където тече дълбока и бърза.
Накрая Хю извиква на Уилям да спре.
— Тук можем да пресечем.
Уилям поклаща глава.
— Твърде опасно е.
— Забавянето също.
Брегът от другата страна е почти отвесен, защото реката е издълбала и отнесла пясъка. Обаче коритото изглежда тясно — сигурен съм, че съм прескачал и по-широки.
— Нека опитам.
Събличам се по туника, за да не ми тежи бронята, отстъпвам, след това забивам шпорите и се понасям в галоп. Конят скача, гърбът му се издига под мен, вдига ме във въздуха. Навеждам се напред, стискам страните му с колене, замаян от скоростта.
Стоварваме се във водата със силен плисък. Сбъркал съм в преценката на разстоянието, но не и конят. Той се хвърля напред с извита назад глава. Силните му крака блъскат течението. За миг имам усещането, че съм яхнал бъчва.
Но в този момент тялото му се стяга. Докоснал е дъното. Вода се стича от страните му, докато забива копита, за да се изкатери по брега, хвърляйки пясък зад гърба си. Стига до върха и рухва на колене с хъркащи дробове.
Аз не съм много по-добре. Слизам с труд от седлото и се обръщам към останалите. С кашлица изхвърлям водата от гърдите си, после се провиквам:
— Е, видяхте ли?
Трийсет и няколко лица ме гледат със смесица от възхита и недоверие. Дори от това разстояние мога да видя, че никой няма да ме последва.
— Дръж покрай реката — провиква се Хю. — Търси мястото, където са пресекли — трябва да има следи. Ние ще го намерим от тази страна и ще дойдем при теб.
Този план не ми харесва. Настъпва нощ, студено е, а аз съм подгизнал. Не зная още колко може ще издържи конят ми, нямам никакви оръжия.
Хю ми хвърля копие през реката.
— Вземи и не се бави.
Стоя на пясъка и ги наблюдавам как се отдалечават. Когато се изгубват от поглед, свалям седлото и го слагам на тревата да изсъхне. Свалям и одеялото, което стои под него, и избърсах тялото и краката на коня. Когато си възвръща част от силите, му слагам отново юздата и го повеждам.
Няколкостотин метра навътре в сушата намирам селски път, който върви покрай реката. Оглеждам полята за някаква ферма, но няма нищо. С въздишка се насочвам на север. Забравил съм за Малегант, за краля, за съкровището на Хю — искам само легло за през нощта и чиния топла храна.
Влизам в горичка от брези и шубраци. Тъмно е, макар че кората на брезите сякаш грее със сребриста светлина. Не пеят птички — чудя се къде ли са отишли.
Изпуква клон. Обръщам се. Един мъж стои сред дърветата и ме гледа. Носи мръсна риза и странни високи обувки от заешка кожа, но нямам намерение да го подигравам. Държи лък, и стрелата в опънатата тетива сочи право към гърлото ми.
49.
Близо до Троа, Франция
Мерцедесът се люшна, когато вратата на пътника се отвори.
— Имам добра видимост — обяви Дестрир. Той се въртеше бавно, следейки джипа с пушката. — Да стрелям ли?
Не се случваше често Бланшар да се колебае. Дестрир отвори лявото си око и го погледна.
— Да стрелям ли? — попита подразнен. — Ще ги изгубя сред дърветата. — Никакъв отговор. — Мамка му, Бланшар, да стрелям ли? — Завъртя едно колелце на оптическия мерник, за да регулира разстоянието. Пръстът му се изви около спусъка. — Ще стрелям.
Пушката подскочи в ръцете му, когато една силна ръка хвана цевта и я вдигна нагоре. Куршумът полетя към луната.
Дестрир свали пушката и погледна Бланшар с неприкрита ярост.
— Само защото си я чукал…