Дъг остави химикалката и отпи от кафето.
— Не мога да разбера смисъла. Трябва да има някакъв вторичен код.
Ели изведнъж се почувства страшно уморена. Опита се да потисне прозявката си, но не успя. Лицето на Дъг се размаза пред очите й.
— Трябва да поспиш. Аз ще поработя още малко.
В задната част на ленд роувъра имаше одеяло. Ели го просна на матрака и се зави с едно от проядените от молци одеяла в караваната. Престори се, че затваря очи, но продължи да наблюдава наведения над масата Дъг. Той дъвчеше края на химикалката и почукваше с пръсти по чаената чаша. Искаше й се да може да го прегърне и да го дръпне в леглото при себе си.
В един момент очите й се затвориха наистина. Дъг стана от масата и влезе в нейните сънища. Някои бяха възторжени, другите — ужасни. След това единственото, което можеше да си спомни, беше тъгата.
Когато се събуди, първата й мисъл беше, че изобщо не е спала — през цепнатината на пердето навън сякаш още беше ранно утро. Обаче часовникът показваше четири часа. Беше спала непробудно до свечеряване.
Караваната беше празна. Дъг трябва да беше излизал, прибрал и излязъл отново: найлонова торба с храна стоеше на масата до спретната купчина листа и една зелена книга. Двете чаши за кафе стояха на сушилника на мивката — измити.
Ели отиде до масата. Най-горният лист беше покрит с драсканици, случайни срички, подреждани и преподреждани, заграждани букви, свързани с черти и накрая задраскани. В средата на страницата бе оградена с дебели линии една-единствена дума: „ЛОКМЕНЕЗ“.
Книгата се оказа пътеводител „Мишлен“ за Бретан. Парче хартия отбелязваше картата на западната част от полуострова. Финистер — краят на света. На малко разстояние от Брест, навътре в сушата на пуст квадрат от картата, където пишеше единствено Черните планини, Дъг беше белязал мястото с кръстче.
Кръстчето сочи мястото. Кръстчето е целувка. Кръстчето е край.
Тя надникна през прозореца. Ленд роувърът още беше там, но не можеше да види Дъг. На пазар ли беше отишъл? Или на разходка? Якето му висеше на облегалката на стола, значи имаше намерение да се върне.
Знаеше какво трябва да направи, макар че се мразеше за това.
„Сега вече знаеш каква съм в същност — помисли си тя. — Няма да ти причинявам повече мъка.“
Събра листата и пътеводителя и ги пъхна в раницата си, като от бързане ръцете не й се подчиняваха. Не искаше той да я завари. Знаеше, че ще настоява да тръгне с нея. Но така щеше да е в по-голяма безопасност. Това беше последната добрина, която можеше да му направи.
Взе найлоновата чанта с продуктите, надяваше се, че той няма да има нищо против. Остави двайсет евро на масата и набързо надраска бележка на парче милиметрова хартия. Нямаше време да изрази всичко, което изпитваше — толкова много благодарност, толкова вина. Затова просто написа: „Съжалявам за всичко“.
Подкара и повече не погледна назад.
50.
Карлиън, Уелс, 1143 г.
Лъкът е груб и възлест — не от рог или тис каквито използват норманите, а небелен малък бряст. Това обаче нямаше да му попречи да ме убие. На тъмно уелските стрелци могат да улучат окото на прилеп.
Аз пускам копието и вдигам ръце в знак, че се предавам. Това е мъдър ход, защото още мъже излизат иззад дърветата. Със своите зелено-кафяви ризи и с калните си лица приличат на оживели дървета. Връзват ръцете ми и ме повеждат.
Крачим в нощта. Каквито и опасности да дебнат по пътищата, тези мъже не се страхуват от тях. Гледам си в краката и не поглеждам на повече от метър напред. Не мисля за краля, нито за Малегант — не ме е грижа. Мисля си за Джослин. Спомням си тежестта на копието в ръката ми и трепкането на върха, докато висеше над лицето му. Спомням си прилива на милост и се чудя защо го направих. Въжето жули китките ми и аз питам Бог: Така ли ми се отплащаш?
На разсъмване стигаме до град на река, заобиколен от гори и ливади. Мореходни кораби разтоварват на дървени кейове, а висока каменна кула гледа надолу към здравите каменни стени. Обаче, ако се вгледаш по-внимателно, картината се променя. Градът прилича на старо кожено палто, закърпено с домашен шаяк. Дупките в зидарията са били запълнени с отломки и хоросан или запушени с ограда от колове, а красивите червени покриви са покрити със слама там, където керемидите са изпадали. В центъра се издига огромна кръгла къща, подобна на павилион: каменни стени с връх от слама. Камъните изглеждат стари, а сламата е още жълта.