Друга трубадурска измама. Никой не плаща, за да чуе нещо умерено интересно.
— Моят разказ е за Пърсивал от Уелс. История, която никой никога не е чувал. Един разказ за тайни.
Очите ни се срещат. Той е заинтригуван. Кимва.
— Разкажи ми твоята история и ще видим дали ще я харесам.
Вдигам рамене и напъвам въжето.
— По-лесно се разказва, когато ръцете ти са свободни.
Един пазач го срязва. Разтривам китките си, отивам до масата и вдигам чаша вино, за да си наквася гърлото.
— Преди много години, когато Артур беше крал…
Измислям я, докато разказвам. Понякога се отплесвам или повтарям твърде много, но всеки път някакъв инстинкт ме връща към същинския разказ — както слепецът напипва края на пътя с пръчката си. Наблюдавам лицето на краля така, както гледах лицето на Ада, когато седяхме край река Хотфор. Долавям какво му доставя удоволствие, за да го засиля. Някои неща идват от историите, които майка ми разказваше, други — от откъси, чути в други зали, или припомнени от книгите, които изучавах като малък. За остатъка взимам грубите нишки на моя живот, оцветявам ги с ярки цветове и тъка мой собствен гоблен, който да закача в залата.
Разказвам на краля как Пърсивал е роден в пустошта на уелските гори. Как неговият баща и брат са рицари на Артур, убити в един и същи ден. Как неговата майка го отглежда без знания за рицари и смелост, за да го предпази от подобна съдба — и как, когато един ден вижда група рицари да яздят през гората, той разбира, че това е неговата съдба.
Разказвам как Пърсивал отива в Карлиън, където е седалището на Артуровия двор. Разигравам голям театър, оглеждайки залата.
— Това не е особено голям или бляскав двор…
Морган се изчервява, чувствителен към всяка обида.
— … само около три хиляди рицари.
Всички се засмиват. Морган удря подлакътника на трона си и кима одобрително. Енергията в помещението се увеличава и се влива в мен.
Разказвам им още. Как Артур посвещава Пърсивал в рицарско звание и как той потегля, за да търси приключения. Как среща госпожа Бланшфльор, спасява двореца й от злия Кламадьо и я прави своя любима, макар и не съпруга. В моята история няма съпруг, който да се пречка.
В залата става сумрачно — прислугата е забравила да смени свещите. Сменям позата си — клякам, за да остане лицето ми на светло. Разказвам как Пърсивал потегля отново и стига до широка река, където среща един рибар. Рибарят го упътва към замък в една скрита долина и по време на вечеря рицарят става свидетел на чудеса, които не разбира.
Докато Пърсивал и неговият домакин разговаряли, един оръженосец влязъл в залата с копие. Той минал пред камината, така че всички да видят дървото и железния връх. Една-едничка капка кръв се търкулнала от върха му и паднала на ръката на оръженосеца.
Влезли още двама оръженосци, носейки златни свещници, всеки с по дузина свещи, отразяващи се в инкрустациите от емайл.
Подире им влязло момиче — красиво и прекрасно облечено, а в ръцете си носело поднос. Подносът бил направен от чисто злато, украсен с най-скъпоценните камъни на земята и морето, а светлината отвътре била толкова силна, че свещите бледнеели от нейния блясък, както звездите при изгрев-слънце.
Подносът отминал като копието и изчезнал в друго помещение. Рицарят не посмял да попита какво е предназначението им.
Не знам точно как продължих, знам само, че няма човек в залата, който не би останал до зори, за да разбере какво означават подносът и копието.
Разказвам им как на следващата сутрин Пърсивал се събудил и видял замъка безлюден. След като минал с коня си по подвижния мост, той се затворил зад гърба му. Вече никога не намерил двореца — търсенето го подлудило, изгубил паметта си и не си спомнял дори Бог. Странствал пет години така, докато на един Разпети петък го прибрал някакъв отшелник и му помогнал да си върне разума. Пърсивал се заклел, че докато е жив, няма да прекара две последователни нощи под един покрив, докато не разбере защо копието е кървяло и какво е имало на подноса.
Как…
Прекъсвам неочаквано. Морган смята, че това е драматичен ефект, изчаква да продължа. Когато осъзнава, че няма да го направя, скача като събуден от сън.
— И?
Вдигам рамене.
— Не зная края. Историята още не е свършила.
51.
Лондон
Бланшар седеше в кабинета си, вторачен в шахматната дъска на писалището. Играта вече беше напреднала: единствените оцелели фигури бяха двама царе и един бял кон. Той си играеше с коня, пробвайки възможни ходове.