Хю се смъква от коня.
— Това са те. Господи, дано не сме закъснели.
Слизаме и оставяме конете да пият от езерото. Няма нужда да ги спъваме. Толкова са отслабнали, че няма да отидат много далече. Ние не сме много по-добре, но нямаме друг избор. Бързаме покрай тъмния езерен бряг, надявайки се мъжете на хълма да не чуят звъна на нашите ризници. Хълмът изглежда прекалено стръмен, за да се изкатерим, но в другия край на езерото откриваме стъпала, изсечени в скалата. Изкачват се към прохода между двата върха. Това не ме изненадва; помня какво казваше майка ми — че Уелс е дива страна в края на света. Всяко дърво или камък могат да крият врата към омагьосана страна. Камъните стърчат нагоре като дървета; понякога, когато започне отливът, цели гори се показват от морското дъно. Мисля си, че тези стъпала трябва да са скрит път, който сега е отворен от лунен лъч или от песента на мушитрънче.
Изкачването по стъпалата в мрака е мъчително. От дългите дни на седлото няма мускул, който да не ме боли. Луната е зад облак, ние пълзим като раци, непохватни в ризниците, проверяваме всеки камък, за да се уверим, че няма да вдигне шум. Далечен гръм започва да боботи из долината — наближава буря. Над нас пламъците на огъня се полюшват в нощта.
Последните крачки са най-тежки: почти вертикално изкачване по влажната скална повърхност. Може би има и заобиколен път, но Хю не иска да налетим на часови. Връзваме мечовете на гърба и се вкопчваме с безчувствени пръсти, като се молим пукотът от огъня да прикрива шума, който вдигаме.
Най-накрая се прехвърлям през ръба на скалата и цопвам по корем в пирена, който расте там. Накланям глава назад и се вторачвам в откритото било.
Франция
Ленд роувърът имаше сателитна навигация, но Ели я изключи. Не смяташе, че с нейна помощ колата може да бъде проследена, но идеята за чип, който изпраща сигнали в Космоса, които обозначават местоположението й, я обезпокоеше. Проучи сборника с карти и си отбеляза няколко ориентира. След това следваше указателните табели. Доколкото можеше, се придържаше към второкласни пътища. Искаше й се колата да е по-незабележима — „Рено“ или „Ситроен“.
Никога не беше осъзнавала колко е голяма Франция. Караше часове наред, но все още й оставаше обезкуражаващо дълъг път. Към три сутринта едва не заспа — очите й се бяха затворили, без да го осъзнае. Кара още няколко километра, но когато усети, че очите й отново се затварят, нямаше друг избор, освен да свърне по един коларски път и да се свие на задната седалка. На разсъмване я събуди боботенето на трактор.
Сега се появи нова тревога. Индикаторът на резервоара неумолимо клонеше към нулата. Спря на малка бензиностанция и похарчи последните си пари за няколко литра. Стрелката едва помръдна нагоре.
Навлезе в Бретан и продължи да пътува. Главният път следваше крайбрежието, но тя намери един, който пресичаше полуострова в средата — извиваща се долина, засенчена от верига хълмове. Знаеше, че дори във Франция тази област се смята за дива — място със свой собствен език, свои обичаи, свои привидения и магия. Стрелката докосна червената зона.
Почти бе стигнала. Едва не пропусна пътя, който беше почти незабележим, а двигателят изгасна на пет километра от мястото, което Дъг беше отбелязал на картата. Тя се спусна по инерция и насочи джипа към тревистия край. Моторът млъкна и тишината й се стори призрачна. Остана няколко минути в колата, за да събере смелост. След това слезе и тръгна между дърветата.
Гората беше сякаш от друго измерение. За разлика от мъртвата гора край „Мирабо“, тази гъмжеше от живот. От дърветата висеше зелен бръшлян и пълзеше по кората им; мъх покриваше земята като гъбест килим, който приглушаваше стъпките й. В началото реши, че това е утешително — кътче пролет в дълбините на зимата, но колкото повече продължаваше, толкова по-потискащо й се струваше. Цветът стана странен — не ярък, а отровен, задушаващ всичко.
По небето започнаха да се трупат черни облаци. Гората притъмня. В далечината избоботи гръмотевица. Скоро дъждът забарабани по земята, а безлистните дървета не можеха да й предложат защита. Вода се стичаше по врата й и дрехите й подгизнаха. Раницата й се струваше два пъти по-тежка. Започна да се чуди дали няма да умре от студ в тази самотна гора. Дъждовните капки се стичаха по лицето й и пречеха да вижда.
Напред небето сякаш просветляваше. Тя забърза нататък, хлъзгайки се по мъха и мокрите скали под него. Излезе от дърветата на едно било. Под нея като белег в гората се простираше тясна долина. Там растяха малко дървета, но беше осеяна с големи гранитни блокове. Около тях се виеше река. На места скалите я спираха като бентове и я превръщаха в езера, друг път водата ги заливаше и скачаше като водопад. Случваше се и да изчезва в скрити корита под балваните. Всичко беше покрито с мъх.