Нещо в Ели се пречупи. Седна на калния бряг и се загледа в скалистия хаос. Беше прекалено уморена, за да заплаче. Бягаше от дни и беше изтощена. Каквото и да имаше там долу, или кой знае къде, тя никога нямаше да го намери.
Избърса водата от очите си и се вгледа в долината. В смесицата от сиво и зелено се беше появил ярък цвят. В средата на полето стоеше мъж с червен анорак, когото камъните правеха да изглежда дребничък. Имаше такъв вид, сякаш цял живот е стоял там.
Помаха, след това внимателно се спусна от скалата и започна да се изкачва по склона. Можеше да е всеки — ловец, горски, изгубен планинар — но Ели не смяташе така. Вече нямаше сили да бяга. Затова остана седнала и зачака.
На половината път нагоре по хълма той се спря и вдигна очи.
— Ели Стентън?
Безмълвно кимване.
— Чакахме те.
Коом Бикан
Десетина мъже стоят около огромен огън. Вторачили са се в изправен каменен пръст в далечния край на хълма. Кралят е вързан за него, облечен само с бяла ленена туника. Той е отвъд огъня, затова пламъците плезят езици срещу него. Между огъня и него има плоска скала, подобна на олтар. На нея има нещо, но пламъците го скриват. Двама мъже стоят пред олтара — единият е невероятно висок и широкоплещест, облечен с черна броня; другият е по-дребен и прегърбен, със скрита под качулката глава. Не мога да видя лицата им, но Малегант бих разпознал навсякъде. Казвам си, че другият трябва да е златарят с небесносините очи и сребърната ръка — Лазар дьо Мортен.
Малегант вдига черно копие от каменния олтар и пристъпва. Кралят се ококорва от ужас. Дори сега не може да повярва, че някой наистина ще го убие.
Това е сцена от всеки мой кошмар през последните пет години. Вързаната жертва — призрачно бяла; палачът и копието. Не мога да позволя това да се случи отново. Забивам длани в меката почва, надигам и се втурвам напред като вълк. Малегант е толкова близо до краля, че няма да стигна навреме. Вадя ножа от канията на колана си, хващам го за върха и го запращам право през пламъците на огъня. Той удря Малегант в гърба, но прекалено слабо, за да пробие ризницата. И достатъчно силно, за да го усети. Той се обръща.
Обръща се и мъжът пред мен, за да види откъде е дошъл ножът. Огънят ме осветява — застанал с голи ръце. Той пристъпва към мен.
Аз вдигам ръце, сякаш се готвя да се предам. Ръката ми стиска ефеса на меча, вързан за гърба ми по време на изкачването. Рицарят не може да го види. Изчаквам, докато почти е влязъл в обсега ми, след това измъквам острието от ножницата. Забивам го в гърлото му с едно-единствено движение.
Прости ми, прошепвам на отшелника.
Върхът на хълма се превръща в бойно поле. Мъжете се движат като сенки около огъня, секат, мушкат и ритат. Някои от рицарите на Уилям са се качили на върха, но не са достатъчно. Виждам как Малегант сграбчва един от тях за тила и го хвърля в пропастта.
Малегант се обръща отново към краля, но Хю го напада. Малегант го вижда и вдига меча си. Разменят си удари. Хю е едър мъж, но Малегант се извисява над него. Първият удар разбива щита му, вторият едва не му отсича ръката.
Впускам се към тях. Преполовил съм разстоянието, когато някой ми се изпречва на пътя. Виждам сиво лице, червено на светлината от огъня, и сбръчканата очна орбита, която прилича на изсъхнала ябълка. Алберик. Има меч, но се съмнявам, че знае как да го използва. Правя най-простото лъжливо движение и забивам меча в рамото му.
Сигурно е изревал, но в яростта си не го чувам. Спомням си само раззинатата му до скъсване уста; здравото му око е опулено, а кожата около мъртвото е толкова опъната, че ще се сцепи. Той залита да бяга и за своя изненада изпускам меча. Веднага се втурвам да го взема, но Алберик залита назад и аз продължавам да го гоня. Още една крачка, една ужасна секунда и той залита на ръба. След това изчезва заедно с меча ми.
Обръщам се. Невъзможно е да се каже кой печели битката. Яростна е както в самото начало. Малегант е притиснал Хю към каменния олтар пред огъня. Хю стиска нещо към гърдите си с лявата ръка, а с дясната отбива ударите му.
Ти имаш онова, което малцина хора някога получават — възможност да изкупиш греховете си.