Стигна до главната улица. Иззад завоя се показа такси, лампичката му беше зелена. Тя трескаво замаха, за да я забележи, и едва не се просна на задната седалка.
— „Софител“. — Трябваше да го каже три пъти, за да бъде разбрана.
Шофьорът не искаше да я закара. Хотелът бе само на стотина метра, пилеела си парите. Тя му подаде банкнота от двайсет евро и той престана да мърмори.
Когато автомобилът потегли от бордюра, Ели погледна назад. Прозорците бяха замъглени, а светлините на колата зад тях я заслепяваха. Стори й се, че под лампата в края на пасажа стои някой, но не беше сигурна.
Ели накара шофьора да обиколи целия градски център, преди да я остави пред хотела. Не беше сигурна кого може да заблуди. Не отлепваше лице от прозореца, но не го видя. В „Софител“ забърза през фоайето и се насочи право към асансьорите. Единственото, което искаше, бе да се заключи в стаята си. Освен ако привидението не можеше да минава през стени.
— Ето те и теб.
Една ръка се отпусна на рамото й. Искаше да пищи и да събере охраната, полицията — всички. Но писъкът замря в гърлото й.
— Тръгна си от работа без мен — оплака се наскърбен глас.
Леховски. Сега беше без вратовръзка. Възможно ли бе той да я е следвал? Май беше прекалено нисък, а и миришеше така, сякаш е прекарал цялата вечер в бара. Огледа я по начин, който според него трябваше да я накара да се почувства секси, но вместо това тя се сви.
— Какво е станало с обувките ти?
Тя се усмихна.
— Направиха ми пришки, докато се изкачвах от долината.
— Трябваше да вземеш асансьора.
— Какво?
— Общественият асансьор. Качва те от долината в града. До Съдебния квартал. — Той се засмя и я лъхна острата смесица от алкохол и мента. — Само в Люксембург са толкова мързеливи. Може утре да отидем да се повозим. А сега ще те черпя едно питие, както обещах.
Той посегна към лакътя й, но Ели не беше тичала за живота си по люксембургските улици, за да се остави да бъде притисната от влечуго като Леховски. Извърна се, заобиколи го ловко и се озова в асансьора, преди той да успее да направи нещо.
— Може би някой друг път.
12.
Англия, 1135 г.
Майката на Джослин, съпругата на моя господар Ги, почина преди няколко години. Това е общото между нас, но не ни сближава.
Ги реши да се ожени. Мисля си, може би жестоко, че е толкова разочарован от своя наследник, че иска да опита отново. Но всъщност Джослин ще бъде напълно приемлив наследник. Ще стъпи здраво на врата на васалите и селяните си; въодушевено ще събира десятъка и данъците им; ако избухне война, дейно ще се сражава за своя херцог и вероятно ще спечели благоволението му и още земи.
Обаче Ги не може да чака войни, за да разшири владенията си. Джослин има три сестри и те скоро ще имат нужда от зестри. От доста време е хвърлил око на имението отвъд реката: добри пасища, гори с права за ловуване и дърва за огрев, ниви, които раждат зърно, и мелница, която го смила. Земята принадлежи на семейство Бошамп, но те рядко са тук. Сега повечето от техните интереси са в Англия. Трудно е да прекосяват протока всеки път, когато някой от техните васали поиска справедливост или когато кралят реши да ги посети. Имат дъщеря и са склонни да й дарят имението в Нормандия като зестра. Вестители заминават за Англия с предложение и се връщат с цена, рискуват отново живота си в морето с контрапредложение. Ги има две ферми в Бъркдир, чиято рента никога не вижда: те също стават част от пазарлъка.
Най-сетне е постигнато съгласие. Горнеман, сенешалът, заминава за Англия, за да доведе булката на Ги. Той взима четирима рицари, трима коняри, шестима слуги, един иконом, готвач и мен.
Когато напуснах Англия, бях момче с ожулено теме от тонзурата. Сега съм на шестнайсет — почти мъж. Косата ми е пораснала дълга, но другарите ми продължават да ми викат „монах“, освен това имам истинска брада. Никога няма да стана толкова едър като Джослин, но от време на време го побеждавам на игрището. Всеки път, когато го правя, имам чувството, че съм с една крачка по-близо до своето отмъщение.
Слизаме на брега в Дувър, бедняшки град на устието на реката. Заобиколени сме от високи скали. Виждал съм само веднъж Англия, и то през сълзи, на път за Нормандия. Обаче мога да кажа, че страната процъфтява. Крал Хенри е на трона от трийсетина години и мирът кара Англия да преуспява. Когато се срещам с моя чичо в Уиндзор, той носи алена пелерина, обточена с кожа жакет, очевидно взет направо от кожаря. Когато обляга лакти на масата, оставя тебеширени следи.