— Можеш ли да вземеш писмото?
Ели си спомни глупавия поглед на пазача, който прелистваше мръсните си списания, и повърхностния му преглед на чантите в края на работния ден.
— Може би.
— Направи каквото можеш. — Гласът на Бланшар бе тих; Ели се напрегна да го чуе сред шума от касетофона на уличния артист за гърба й. — И още нещо. В документите има ли някаква бележка, отнасяща се за Мирабо?
Прозвуча й познато — може би някакъв термин в бюджетирането? Обаче главата й беше толкова пълна с имена и цифри, че не можа да си спомни къде или кога го е срещала. Обаче вече беше научила, че на Бланшар не бива нищо да се казва, ако не си сигурен.
— Не мисля. За какво става дума?
— Няма значение. Кога се връщаш в Лондон?
Проверката вече беше към края си.
— Полетът ми е утре вечер. В понеделник ще бъда на работа.
— Ели, отлична работа. Отново надмина себе си. Нашият клиент ще бъде впечатлен. Имаш ли планове за почивните дни?
Уличният артист започна да блъска по някакъв тенекиен барабан.
— Моля?
— Мишел Сен Лазар, нашият клиент, ме покани на лов в Шотландия. Питах се дали би искала да дойдеш с мен. Ще му бъде интересно да се запознаете.
За миг беше очарована от представата за езера и гори, замък с кулички и бучащ огън в камината, докато тя се е сгушила под пухения юрган в двойното легло с балдахин. Но въздъхна и отвърна:
— Обещах на Дъг тази събота да отида в Оксфорд.
— Разбира се, че ще отидеш. — Изведнъж Бланшар стана рязък и делови. Обиден ли беше? Или разочарован? Вероятно не му пукаше дали ще отиде с него.
— Ще се видим в понеделник.
Оксфорд
Ели взе влака за Оксфорд и се вторачи през прозореца, докато той започна да пухти нагоре покрай Темза. Есенна мараня покриваше полетата; слънцето грееше от яркото октомврийско небе и позлатяваше целия свят. Нагоре по хълмовете листата на дърветата вече жълтееха. Тази вечер щеше да има слана.
Сега, в събота сутринта, вагонът беше почти празен. Ели огледа хората наоколо: майка с две дъщери, мъж с чанта, на която имаше реклама за антикварни книги; двама студенти, които разговаряха със самодоволна сериозност за Кант и Хайдегер. Тя беше невидима за тях, което беше удобно.
Дъг имаше тренировка по ръгби тази сутрин и тя му каза да не я посреща. Все още чувстваше нелогичното пробождане, когато огледа лицата на посрещачите и не видя неговото. Самото й пребиваване в Оксфорд я правеше неспокойна. Беше живяла само девет месеца тук, преди да я потърсят от „Монсалват“: достатъчно дълго, за да познаваш мястото, но недостатъчно, за да го почувстваш като свой дом. Усещането за недовършена работа разваляше настроението й, като среща с бивш любовник.
Отне й десет минути да стигне пеша до къщата на Дъг — малко, предоставено от колежа жилище близо до музея „Ашмол“. Беше запазила ключа и отвори вратата. Чифт кални бутонки лежаха в коридора. От горния етаж се чуваше шум на течаща вода. Книги и листове запълваха всекидневната, струпани върху лавиците и первазите на прозорците. След трите седмици живот в стъклените висини на небостъргачи и хотели мястото й се стори сумрачно и опърпано. Празни дупки от винтове покриваха стените като следи от престрелка. Над рамката на вратата боята се беше надигнала и обелила, а килимът беше износен. Никога преди това не го беше забелязвала.
Тя се качи по стълбите и отвори вратата на банята, без да почука. Дъг стоеше под душа, лицето му беше зачервено от чистия въздух и горещата вода, черните косми бяха полепнали по кожата му. След първата им нощ заедно Ели беше смаяна от високото му дългокрако тяло и мускулести ръце.
Той отвори очи и заговори:
— Тренировката свърши късно, иначе щях да те посрещна на гарата.
— Казах ти да не идваш.
— Знаеш, че никога не те слушам. — Той се ухили и й подаде сапуна. — Ще ми сапунисаш ли гърба?
След това тръгнаха за ръка по пътеката покрай канала в посока Абингдън. Весла пляскаха във водата, когато гребците прелитаха покрай тях; миризма на кал и гниещи листа изпълваше въздуха. За първи път, откакто започна в „Монсалват“, Ели почувства, че отново може да диша.
— Как върви изследването? — поинтересува се тя. Досега се беше въздържала да пита. През първите шест месеца на тяхната връзка работата им беше обща страст, но сега се превърна в пукнатина.
— Добре. — Дъг се смръщи. — Наистина добре. Миналата седмица съвсем неочаквано получих писмо. Някакъв тип от Шотландия, саможив милионер, или нещо подобно. Очевидно е чел статията ми за ранносредновековната любов и поиска да говори с мен.