Ели го стрелна с поглед.
— В Шотландия?
— Срещнахме се в Лондон. В клуба му — иронично добави той. — Огромно място малко встрани от „Пал Мал“. Пълно с викториански бюстове и дълбоки кожени кресла. Вътре не можеш да видиш жена, освен гардеробиерката. Както и да е, очакваше ме. Възрастен човек на инвалидна количка, свързан с някакъв апарат за дишане. Не продума, а сложи кожената папка на масата. С него имаше охрана — висок тип с дълго черно палто. Приличаше на погребален агент. Първо ме накара да подпиша декларация, че ще запазя разговора в тайна, която впрочем в момента нарушавам. Каза, че наскоро старецът намерил нещо на тавана си и решил, че може да е интересно.
— Какво имаше в папката?
— Лист хартия А4. — Дъг се усмихна на тази антикулминация. — Но на него имаше поема, написана на старофренски. От стила може да се заключи, че е от дванайсети или тринайсети век. Телохранителят каза, че това е препис от пергамента, който намерили на тавана. Прочетох я — не съм попадал на нея.
Каза го небрежно, но Ели знаеше какво има предвид. Щом Дъг не е могъл да разпознае поемата, вероятно никога не е била публикувана.
— Естествено, поисках да видя оригинала, но той обясни, че е в банков трезор на съхранение. Попитах дали някой друг я е виждал. Откакто е изскочила от тавана — никой. Нямал представа откога е там. Дадоха ми копия, за да я проуча, и ме помолиха да им съобщя какво съм открил.
Вече наближаваха бента на шлюза Станфорд. Във водата червена табела на кол предупреждаваше: „Опасност!“. Въпреки слънцето и топлото си палто Ели потрепери.
Дъг си погледна часовника.
— Трябва да се връщаме. Поканил съм Анабел и Марк на вечеря.
Ели се опита да потисне разочарованието и стисна ръката му.
— Мислех, че ще сме сами тази вечер.
— Поканих ги преди векове. Всичко ще е наред.
Анабел беше крехка жена, която изглеждаше винаги изненадана, че се намира в двайсет и първи век, а Марк беше от хората, които идваха в Оксфорд с определени стереотипи и правеха всичко възможно да ги постигнат. Той беше единственият от познатите на Ели, който носеше шалче вместо вратовръзка. Освен това й беше наставник за докторантурата.
— Той ще се държи кошмарно. Сигурно още не ми е простил заради банката.
— Той се тревожи. Иска най-доброто за теб. — Дъг се взря в птиче гнездо, скътано между върбите. — Всички го искаме.
— Получих онова, което е най-добро за мен.
— Само помисли как те изстреляха за Люксембург. Без никакво предупреждение. Там не ми се стори доста щастлива. Помислих си, че може би…
Той замълча. Наведе се, взе пръчка и я строши на две.
— Че може би ще се прибера с рев в Оксфорд? — В Ели започна да се надига студена ярост. — Току-що помогнах да се реши сделка на стойност седемстотин милиона евро. Печеля годишно повече от вас тримата заедно.
— Има и други начини да оценяваш онова, което правиш — тихо каза Дъг. — Ти си добър изследовател. Не пилей тази дарба като колелце в някаква голяма машина за пари.
— Но мога да я пилея, гълтайки прах в библиотеката? — Спомни си първата среща с Бланшар. Академичният живот е зала с ехо или с криви огледала. — Аз съм в действителния свят, върша истински неща, печеля реални пари.
— Някакви числа в компютъра. Това не е истинско.
Беше попаднала в капана на кошмар, защото започна да преживява наново всички спорове, които водеха през лятото — онези, които смяташе за заровени, когато замина за Лондон.
— Не мога да го променя — отбеляза тя сухо. — Такава съм.
— Не е…
Кошмарът винаги свършваше по един и същ начин. Горещи сълзи, забързани крачки, Дъг вика подире й, но вече е твърде късно. Клони и листа пукат под краката й. Не погледна назад, докато пътеката не зави. Знаеше, че Дъг няма да я последва. Щеше да я изчака в къщата, когато тя накрая се прибере. Обикаляха се като уморени кучета, преструвайки се, че всичко е забравено. До следващия път.
Обаче този път някой наистина я следваше. Нисък мъж, който правеше широки крачки, лицето му беше зачервено от усилието. Носеше зелени гумени ботуши, зелен кожен жакет, чиито безброй джобове бяха издути от най-различни макари и ярко проблясващи тъкани, навити около куки. Не носеше въдица.
Пътеката беше тясна и обрасла, затова Ели се дръпна, за да го пусне да мине. Той обаче спря на няколко крачки от нея и леко вдигна ръка, сякаш я познаваше.