Ели замръзна. Не го познаваше, но в стойката му имаше нещо много познато.
— Ели Стентън?
Не можеше да тича — пътеката беше прекалено кална. Клони и храсталаци препречваха пътя. Наоколо не се виждаха хора.
— Кой сте вие? — Гласът й прозвуча слабо и уплашено, като на малко момиченце, което се е изгубило в гората.
Той измъкна нещо от страничния си джоб и проблесна метал. Ели понечи да вика за помощ, но той й подаде никелирана плоска манерка.
— Имате вид, сякаш се нуждаете от питие.
— Не, благодаря. — Не успяваше да потисне треперенето на гласа си.
Той отпи глътка и зави капачката. Не изглеждаше опасен. Беше нисък и склонен към надебеляване; косата му с цвят на пясък беше рошава, очите — яркосини, а бузите — червени, напълно подхождащи на рибарските му принадлежности. Изглежда, истински се беше насладил на питието.
— Човек трудно може да ви открие.
Приближаваше се катер с боботещи двигатели. Ели се зачуди дали да не повика за помощ, но шумът на двигателите беше толкова силен, че никой нямаше да я чуе. На носа седеше момиченце, което й помаха с ръка.
Накарай го да говори.
— Вие ли бяхте в Люксембург?
— Да.
— Взели сте асансьора, за да стигнете горе преди мен?
Той сведе очи към пълното си тяло и къси крака.
— Пеша нямаше да ви настигна.
— Защо не ми се обадихте в хотела, след като искате да говорите с мен?
— Те го наблюдаваха.
Безгрижното му поведение я накара да се отпусне и да се върне в действителността. Тя погледна множеството кукички, забити в кожената му жилетка. Дали не беше луд? Може би беше опасен?
— Знам, че ще прозвуча малко налудничаво.
— Не казват ли всички луди същото?
— В „Монсалват“ сте изложена на огромна опасност.
Тук не си в безопасност.
Ели се взря по-внимателно в него, питайки се дали той не беше човекът от демонстрацията в Лондон. Вече не знаеше какво да мисли.
— Защо мислиш, че ти разрешиха да използваш телефона за лични разговори? Защото те подслушват, Ели. През цялото време. И те наблюдават.
— Защо…
— Те не са това, което изглеждат. Под цялото капиталистическо лустро от двайсет и първи век се крие средновековно сърце, изтъкано от мрак и злина. Някой път погледни в техните подземия. Те искат нещо и използват теб, за да го вземеш.
Ели усети, че й прилошава.
— Защо ми разказвате това?
— Защото…
— Ели!
Докато мъжът говореше, светът на Ели се беше стеснил до мястото, където стоеше, обградена от кал, вода и гора. Място, което беше извън времето. Сега преградите започнаха да отстъпват, когато иззад бента изскочи Дъг, а полите на дългото му палто се развяваха, докато тичаше.
— Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Обадих се на Марк и Анабел и отложих вечерята. Хайде да си вървим у дома, да отворим бутилка вино и да се гушнем на дивана.
Той я погледна отново и разбра погрешно изписаното на лицето й смущение. От драскотините на ръката му, където тръните го бяха одрали, се оцеждаха капки кръв.
— Ели, много съжалявам.
Тя го целуна само за да го накара да млъкне. Очите й се плъзнаха над рамото му по пътеката. Рибарят беше изчезнал.
Дъг проследи погледа й.
— Кой беше човекът, с когото говореше? Да не те е притеснявал?
— Попита ме за пътя.
Дъг прие лъжата. Ели му позволи да я хване за ръка и да я поведе обратно в Оксфорд, преструвайки се, че единствената причина да се разстрои, е караницата. Нежни хълмове от розови облаци браздяха синьото небе. Някъде в гората се обади бухал.
Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.
14.
Нормандия, 1135 г.
Горнеман вижда, че съм напрегнат. Казва, че показвам твърде много гняв на игрището. Когато се дуелираме, аз се бия диво и често губя, а това ме ядосва още повече. Горнеман смята, че се дължи на нетърпението ми. Случвало се с всички оръженосци, оставени твърде дълго да тъпчат на едно място, докато чакат рицарските си шпори. Смята, че една война ще ми оправи настроението. Обаче тази година Бог е прострял ръка над народите: целият християнски свят е в мир. Бих могъл да издигна кръста и да ида да се бия за Исус в Светите земи, но нямам достатъчно пари за пътуването.
Истината е, че искам да остана в Хотфор. Целият робски труд си заслужава, за да мога да зървам Ада. Да я оставя, за мен значи мъка. На вечеря мога с часове да стоя зад стола на моя господар Ги и да бъда близо до нея. Ако разговаря с мен, нося думите й като съкровище в сърцето си. Отчайвам се, ако не ми обръща внимание. Започвам да си припомням всичко, което съм казвал или правил за нея, и се питам кое е могло да я обиди. Пръскам главата си от мисли дали някога ще ми прости. А на другата сутрин ми се усмихва или ръката й докосва моята, когато й помагам да яхне коня, и аз отново се побърквам от надежди.