— Еликсирът трябва да е бил силен.
— Когато пристигнали в Корнуол, омъжили Изолда за крал Марк. Обаче през брачната си нощ тя се измъкнала от брачното ложе, за да бъде с Тристан. Накарала прислужницата да заеме нейното място при краля. В тъмното той не открил измамата. Преди да се съмне, Изолда се промъкнала обратно.
— Това е ужасно. Такава непочтеност.
— Тя била в плен на любовния еликсир. Всъщност това важи и за двамата — бързам да ги защитя.
Една кафява пъстърва плува срещу течението. Почти не помръдва и перките й само леко помахват. С мен се случва същото — опитвам се да остана неподвижен пред лицето на силните течения.
— Накрая любовниците забравили всяка предпазливост. Започнали да се носят слухове. Съветниците отишли при краля и го предупредили, че неговият племенник му слага рога. Затова Марк подготвил капан. Когато Изолда си легнала, накарал своя прислужник да разхвърля брашно по пода. Смятал, че то ще покаже отпечатъците от стъпки, оставени през нощта.
— Хитро.
— Изолда забелязала капана и предупредила Тристан. Обаче любовта му била толкова силна, че не можел да й устои, и от прага скочил право в леглото й.
— Било ли е любов? — попита Ада недоверчиво. — Повече прилича на обикновена похот.
Изчервявам се. С гняв осъзнавам, че тя има много по-голям опит от мен в тази област. Изведнъж моята история за любовниците започва да изглежда фалшива, като лошо настроена арфа. Неудобството запушва устата ми. Обръщам се настрана.
— Продължавай — казва Ада. — Искам да чуя как свършва.
— При скока си Тристан отворил рана, която получил при последната битка. Той прескочил брашното, но три капки кръв паднали на пода. Когато Марк ги намерил на следващата сутрин, наредил да арестуват любовниците за предателство. Затворил Тристан във висока кула, извисяваща се над остри скали. Обаче Тристан успял да изкриви решетката на прозореца и да скочи долу на брега. И защото бил невинен, Бог се погрижил да не се нарани.
Ада повдига вежди. Тя не мисли, че Тристан е невинен.
— Неговият оръженосец го намерил и му довел коня. Точно когато Марк се готвел да запали кладата под Изолда, Тристан влетял с галоп в двора. Срязал въжетата и я вдигнал на седлото. Тя увила ръце около него и те избягали в гората, където хората на Марк не могли да ги намерят.
— И?
— Оттогава заживели щастливо.
Тя ме замери с камъче.
— Измамник. Това не е краят, който аз знам.
Не е краят, който и аз знам. В него има отровна рана. Тристан лежи в страдания и чака да пристигне кораба с бели платна и да докара Изолда, която ще го излекува; тя умира над неговия труп, защото пристига твърде късно. Но в този летен ден, който мирише на орлов нокът, не искам да чувам този край.
На свой ред я замерям с камъчето.
— Когато ти си разказвачът, можеш да избираш края на историята.
15.
Лондон
— Холдинг „Талхюет“ АД има дял трийсет и пет процента в румънска минна компания, срещу която в момента се водят дела за масирано изливане на арсеник в басейна на Дунав.
Ели отпи от чашата с вода. Усещаше устата си пресъхнала. В съвещателната зала дузина мъже, насядали около овалната конферентна маса, се бяха вторачили в нея. Това бяха съдружниците на банка „Монсалват“: монохромен конклав от бели мъже с черни костюми, побелели коси и сиви лица. Тъмночервената вратовръзка на Бланшар бе единственото цветно петно в помещението — сякаш някой вандал бе плиснал боя върху стара снимка. Някои гледаха изпод надвиснали вежди с притворени очи; други си водеха неразбираеми бележки, надвесени над масата. Неколцина я оглеждаха, сякаш беше нещо от менюто.
— Това не се споменава в техните публикувани финансови отчети, защото по люксембургските закони не се смята за контролен пакет акции. Обаче според румънското законодателство като най-голям акционер, те носят отговорност за всякакви вреди.
— Другите купувачи знаят ли това? — попита оплешивяващ мъж с кафяви старчески петна. Слюнка пръскаше от устата му, докато говореше.
— Не мисля. Единствената информация, която намерих, се оказа писмо в едно неотваряно лично досие.
— Писмото вече не е там — добави Бланшар.
Ели трепна. Спомни си острите ъгли на хартията, пъхната под колана на полата й, ужасът, че ще изшумоли или падне, докато пазачът на архива я оглеждаше. Ако хората в помещението се досещаха какво е направила, изобщо не изглеждаха притеснени.